– Колко неочаквано?
Преди кесарят да му отговори, Теодора се завърна на то буреносен облак в залата.
– Няколко български отряда са преминали границата и са опожарили селата ни! Говори се за войска, поела към Константинопол! – гневно обяви тя. За какъв мир говори вашият владетел?
Варда изгледа невярващо сестра си, след това хвърли пълен с негодувание поглед на писаря и извика:
– Преговорите се прекратяват! Трябва да разберем какво точно става! – след което следван от останалите чиновници, бързо напусна залата, оставяйки смаяния Климент и помощниците му сами.
Размахвайки позлатената кадилница от амвона в патриаршеската църква "Света София", Фотий водеше службата по навик, мислейки за съвсем други неща. Думите се лееха от устата му автоматично, краката му сами знаеха накъде да тръгнат и кога да спрат. Облечен в бял ленен стихар, чиито нежни ръкави се подаваха изпод тежкия, извезан със злато и сърма фелон, с посипаната със скъпоценни камъни митра на главата и чудесен епитрахил през гърдите, Фотий беше въплъщение на истински патриарх. Въпреки това, ако някой можеше да надникне в главата му, щеше с почуда да установи, че мислите му съвсем не са богоугодни, както подобава на благ духовник, а се щурат в различни посоки, лутат се като в мъгла и поставят въпроси, чиито отговори още са забулени за негово светейшество.
"Как може Михаил да е толкова безотговорен?" – това се питаше час по час Фотий и на бузите му избиха червени петна, а челото му се осея с капки пот.
Нима не разбираше императорът, че с действията си бе стигнал до ръба на пропаст, а всяка следваща крачка щеше да го сгромоляса? И което бе по-лошото, да повлече още много хора със себе си. Моментът за това бе изключително неподходящ. Най-после, след почти два века промени, гонения и репресии, иконоборчеството бе победено, а вярата върната в правия път. Майката на императора Теодора, да се свети името ѝ, пое нещата в свои ръце и постави изображенията на светците там, където им беше мястото – в църквите. Но постигнатото беше много крехко и можеше лесно да бъде разрушено, ако неразумният Михаил, който се интересуваше повече от собственото си удобство и наслади отколкото от църквата, бъдеше свален. Патриархът прекрасно помнеше изстъпленията на предишния император Теофил, който гореше икони в камината си във Влахенския дворец вместо дърва, изчегъртваше стенописите от църквите и преследваше с диво настървение тези, които не го следваха в начинанията му. За щастие Теофил умря, Михаил го наследи, а Фотий стана патриарх.
За свещеника императорът бе идеален владетел. Не се бъркаше в църковните работи, за които слушаше майка си и от които не разбираше, даваше достатъчно злато, когато се наложеше, и искаше от патриарха сведения само за интригите в града и империята, без да се интересува какво става в душите на поданиците му. Фотий беше повече от доволен. Пред будния му ум не бяха поставени прегради и той спокойно можеше да направи това, което иска – да изведе православната църква на първо място в света, което ѝ се полагаше по право. Засега усилията му се увенчаваха е успех, макар онова куче в Рим, Николай, да не ги признаваше и дори да го беше анатемосал.
Фотий се усмихна под гъстите си вежди. Префърцуненият папа не знаеше с кого си има работа! Патриархът също го анатемоса, след което обедини под крилото си всички, които заслужаваха да се нарекат православни. Негова беше заслугата за покръстването на моравците, които служеха като буфер между империята и алчните западни царства. И най-важното – беше покръстил българите, а князът им прие името на императора. Нещата вървяха от добре по-добре.
А сега бяха на път да се срутят. Михаил отблъскваше всички от себе си, създаваше проблем след проблем, настройваше враждебно дори най-близките си приятели. Не стига това, ами се появи убиец, който не се съобразяваше с ранг и положение, а градът изглеждаше като прокълнат. Страхуваше се, че той може да е следващата жертва. И то да падне не под ударите на безименния убиец, нарекъл себе си Изчислителя, а да стане жертва на интригите на Ватикана. Монсеньор Анджело Рици можеше лесно да организира убийството му в собствения му град. Нунцият вече се бе доказал като ловък интригант. Нищо не пречеше да премахне Фотий, който толкова пречеше на него и скъпоценния му папа, и да припише убийството му към останалите.