Климент изпрати двамата си помощници да намерят нещо за обяд, а самият той бавно започна да се разхожда из прохладния двор на църквата. Седна на малка дървена пейка под високите дървета и се замисли какво да предприеме от тук насетне.
От една страна, не го интересуваше какво става във византийската столица. Гърците можеха да се избиват един друг колкото си искат, да предизвикват земетресения, пожари и наводнения, да свалят или възкачват императори. Това не беше негова работа. Но не можеше да отрече, че разследването го вълнува. Самолюбието му бе погъделичкано както от исканията на Василий и Фотий да разкрие убийците, така и от собственото му желание да докаже на византийците, че е по-добър от тях. По някакъв странен начин се чувстваше привлечен от кървавия мрак, който бавно и сигурно се спускаше над Константинопол. От тъмните ангели, шумът от чиито крила му се струваше, че може да чуе, от шеметния порив на смъртта, която не се спираше пред ранг, богатство и власт.
Прав ли бе Фотий да мисли, че откраднатите светини наистина могат да навлекат бедствията, от които пазят града?
Всъщност това нямаше значение.
Писарят не можеше, а и не искаше да се меси в Божиите работи. Ако Иисус беше решил да накаже надменните византийци, кой беше той, че да се бърка? Дали Изчислителя не бе просто инструмент в Божиите ръце?
По навик Климент стана и закрачи по покритите с кръгли речни камъни пътеки. Не усещаше лекия бриз, който се носеше между клоните на дърветата, не изпитваше облекчение от прохладата на сенките. Умът му бе зает с друго.
Възможно ли бе папският нунций да е на вярна следа? Това, което той му беше подметнал, не изглеждаше лишено от логика. Ако Михаил беше разбрал, че срещу него се готви преврат, нищо чудно сам да отстраняваше тези, които заговорничат. Но от друга страна, защо прибягваше до толкова сложен сценарий, след като просто можеше да ги арестува и да се разправи с тях, без да дава обяснения на никого. Нещо тук не беше както трябва! Макар че идеята беше интересна и заслужаваше внимание.
Климент се протегна, костите му изпукаха, той се прозя като котарак. Първо трябваше да разбере дали кърпата с лика на Христос е изчезнала. От това зависеха много неща. А единственият начин да достигне до нея бе да проникне като крадец в подземията на големия императорски дворец.
Стълбището пред двореца на кесаря Варда се спускаше с меки извивки към бяла, покрита с фин отъпкан пясък алея. От двете страни растяха старателно оформени кипариси, от живия плет се носеше миризма на жасмин, рози и лавандула. Въпреки това сенките, които те хвърляха, и високият фонтан в средата на двора не успяваха да се преборят с ярко напичащото слънце, което се бе издигнато високо в безоблачното небе.
Кесарят го нямаше в дома му. Напудрен слуга, облечен във фина туника, обточена със сребристи кантове, любезно информира писаря, че господарят му е при императора, където ще прекара целия ден. От думите му ставаше ясно, че императорът не смее да отиде и до тоалетната, без преди това да се посъветва с господаря на дома.
– Дали любезният гостенин ще изчака, или ще предпочете да потърси кесаря в двореца на Михаил? – попита слугата и си позволи едва забележима иронична усмивка.
Според него беше изключено някой да допусне особа като Климент в императорския двор, но дори и да си го мислеше, напудреният не го каза на глас. За сметка на това попита дали може да помогне с още нещо и остана учуден, когато получи положителен отговор.
– Нямам време сега да ходя до двореца да търся Варда! – троснато отговори Климент, от чийто поглед не бе убягнала усмивката на придворния. Може би ти трябва да го направиш, стига да те пуснат там – не се сдържа писарят. – Беше важно да говоря с господаря ти. Важно за него, не за мен. Но щом го няма, ще го потърся друг път.
Стреснат от думите на неучтивия чужденец, слугата започна да се извинява, когато от към къщата се чу глас:
– Доведи госта в главния салон и ни сервирай плодове и нещо освежително, Лизий – на стълбите се появи Петрон. – Това че брат ми го няма, не означава, че трябва да се държиш грубо. Още по-малко с чужденци. Добре си дошъл – обърна се гъркът към Климент. – Може би аз ще мога да ти бъда от помощ вместо брат ми. Нали нямаме тайни един от друг – Петрон намигна и без да дочака отговора, се скри в сенките на входа.
Климент последва византиеца. Дали той наистина можеше да замени брат си?