Тя се разсмя.
— Няма да се правя на най-голямата ти почитателка. Много пъти съм си пожелавала Виктория да си беше намерила мъж, който да е по-традиционен и не толкова…
— Нахален?
— Безразсъден. — Тя му се усмихна, облечените й зъби бяха снежнобели. — Но ти имаш едно голямо преимущество.
Той изчака да види дали комплиментът няма да е последван от ужилване, като опарване от медуза.
— Виктория те обича. Обича те така, както никога не е обичала друг мъж. И това е от огромно значение за мен.
Охо! Кралицата никога не му беше казвала подобно нещо.
— Стивън, тук е мястото да кажеш, че и ти я обичаш.
— Обичам я, Айрини. Много. Повече, отколкото съм смятал за възможно. Влюбих се във Виктория, когато бяхме от двете противоположни страни на едно дело, и нещата тръгнаха оттам.
— Така че ако мога да направя нещо за теб…
Това беше предложение, каквото не бе правила никога и каквото може би никога повече нямаше да направи.
— Да ти кажа честно, точно сега имам нужда от съвет. За Виктория.
— Щом се тревожиш, това е добър знак. Някои мъже са толкова глупави, че изобщо не го виждат.
— Кое?
— Десетсантиметровите токчета на обувките „Прада“, които си отиват.
Стив въздъхна.
— Разбира се, че имате проблеми, Стивън. Всяка двойка ги има. Нелсън Лорд беше любовта на живота ми, а само как се карахме… — Изстиска с пръсти лимона в джина с тоник. — При вас двамата с Виктория е дори още по-трудно, защото сте много различни.
През следващите седемнайсет минути Стив обобщи текущото състояние на връзката си с Виктория, като призна, че, да, имал известни колебания за живеенето заедно и разбира се, тя ги била доловила. Сега не искала да сподели и една кола с него, та какво остава да живеят под един покрив.
— Има нужда да знае накъде вървите двамата — отвърна Айрини.
— Не може ли просто да се успокои и да се пусне по течението, да види къде ще ни отведе?
— Организиран човек като дъщеря ми има нужда от сигурност в живота си. Приеми го. Спонтанността не е най-силната й черта. Ти пък не можеш да се похвалиш с предсказуемост.
— Мога да се променя.
— И как, Стивън?
Той се замисли. По тротоара покрай масата им се развяваше обичайната колекция от бъдещи модели. На улицата пубери караха джиповете на родителите си, подвикваха на момичетата, а от сидитата им гърмеше оглушително реге, най-вече с многото ударни на Тего Калдерон.
— Ще кажа на Вик тя да избере къде да живеем — отвърна Стив. — Ще ходя на балет с нея. Дори ще стана член на „Киванис Клуб“.
Смехът на Айрини беше малко по-силен от необходимото. След три джина с тоник така става.
— Ако Принцесата искаше такъв мъж, щеше да се ожени за Брус.
Имаше предвид Брус Бигбай. Инвеститора. Производителя на авокадо. Мъжа на годината на Търговската камара.
Айрини махна за още едно питие. Но сервитьорът явно беше безработен актьор, защото позираше пред една маса с тийнейджърки по шорти и потници.
— Виктория заряза Брус заради теб — продължи Айрини. — Защо според теб го направи?
— Временна невменяемост?
— Обича те такъв, какъвто си, въпреки многото ти недостатъци. Така че да не си посмял да се променяш. Пък и няма да се получи. Ние сме такива, каквито сме. Ти, аз, Виктория. Карл. Всички. Истинската ни същност винаги излиза наяве, без значение какво правим, за да я прикрием.
— Това ли е съветът ти, Айрини? Не се променяй?
— Да. Въпреки че…
„Ето, почва се“, помисли си Стив.
— Как се казва на еврейски „пари“? — попита тя.
— На идиш — „гелт“.
Айрини му се усмихна и заприлича досущ на майка еврейка.
— Няма да е зле, Стивън, да носиш вкъщи малко повече гелт.
24
Танцувай за мен
Тъмно беше, но луната се беше изпълнила на три четвърти — беше в осмата четвърт, Боби го знаеше — така че дворът беше осветен. Мирон Голдбърг беше похарчил цяло състояние за външно осветление и къщата също беше осветена. Боби чу въртене на перки, после — вуф! Под краката му главите на пръскачките изскочиха от моравата като извънземните във „Война на световете“. Пръски намокриха голите му крака. Беше се сврял между дънера и един чепат клон на едно манго на десетина стъпки от земята.
Мангото на Мария. Усещаше сладкия аромат на плодовете, още зелени и твърди. На едно манго беше кацнала оса и мърдаше антенките си. Дали можеше и тя да го подуши? Подразни се, че не знае дали осите имат обоняние.
„Мария. Къде си?“
Докато чакаше, си шепнеше имената на храстите и цветята около къщата на семейство Голдбърг. Дори градинарят им едва ли знаеше истинското име на туфата с цветя, които приличаха на розови тромпети.