„Но не е станало така. Аманда лъже!“
Не. „Лъже“ не беше правилната дума. Аманда можеше да мине на полиграфа, защото вярваше в историята си.
Но Стив беше сигурен, че не е убила майка си: Кригър просто я беше убедил, че го е направила. Едва ли му е било кой знае колко трудно. Аманда е била тринайсетгодишна и е имала проблем с наркотиците. Родителите й водели ужасно бракоразводно дело. По-възрастен мъж започнал да й обръща внимание. Непочтен и манипулиращ другите човек, който се възползвал от слабостите й и я вкарал в леглото си.
Опита се да си представи края на тази ужасна нощ. Кригър се навежда над леглото на Аманда. Какво й беше прошепнал? Как беше оформил спомените й?
— Ще се погрижа за всичко, Аманда. Не се тревожи.
— Какво стана, чичо Бил?
— Казах им, че майка ти се е подхлъзнала и си е ударила главата. Всичко ще е наред.
— Кое всичко?
— Никога не си искала да я удариш.
— Аз да съм ударила мама? Не съм.
Това беше единствената версия на случилото се, която се връзваше. Нанси Лем, която също беше имала проблеми с пристрастяването, е открила, че Кригър дрогира дъщеря й и прави секс с нея. Скарали са се и тя го е заплашила, че ще го издаде. Кригър убива Нанси, после убеждава Аманда, че го е направила тя.
Но нямаше начин да го докаже.
Забави крачка. Утринният въздух беше натежал от влага. Игрището за голф беше тихо. Нямаше жива душа. Стив стигна до паркирания под сянката на една индийска смокиня мустанг. Колата беше празна.
Къде беше Боби!?
Дали беше слязъл от колата? Сигурно се беше промъкнал на игрището за голф да гледа как некадърниците си пращат топките в храсталака.
„Джанис! Къде, по дяволите, е безполезната ми сестра? Може да ни е проследила дотук. Да е изчакала и…“
Не. Нямаше нужда да го прави. Трябваше просто да се обади и малкият разбойник щеше да се измъкне да яде сладолед с нея.
Кригър!
Стив хукна към къщата.
31
Огън в слабините ми
От кабинета на партера се чуваше смях. Смехът на Боби. Детински и невинен, песен на птица в лятната утрин. Стив отвори вратата със замах. Кригър беше зад бюрото си, Боби седеше с кръстосани крака на кожен стол.
— Здрасти, вуйчо Стив! Започнахме без теб.
— Влизай, Соломон. — Усмивката на Кригър беше искрена, искрена като на вълк, който се усмихва на агне.
— Какво става тук, по дяволите?
— Племенникът ти ме развлича с чудните си умения. Да опитаме ли още веднъж, Робърт?
— Давай, докторе.
— Какво ще кажеш за името ми? Уилям Коел Кригър.
— Лесно, защото има много гласни и мога да направя четири думи. — Хлапето се замисли за секунда, после изреди: — КУР ГЪРЛИ МЕЛИ ЯКО.
— Направо възхитително! — Кригър се обърна към Стив. — Робърт тъкмо ми разправяше за прекрасната Мария и за нещастния инцидент, довел до идването му тук.
— Страхотна мацка е — съгласи се Боби.
— Така си е. — Кригър вдигна една снимка от бюрото си. — Чудесна е, нали, Соломон?
— Откъде я имаш? — На снимката се кипреше Мария Муньос-Голдбърг. По шорти и потник, който стигаше малко над пъпа й. Гърбът й беше извит така, че дупенцето й изхвръкваше. Ако не бяха дрехите, можеше да е и Аманда, която беше позирала на Кригър преди седем години.
— Аз я дадох на доктор Бил — отвърна Боби. — Той ми дава съвети как да я оправя.
— Супер! Ще ти идвам на посещение в затвора за малолетни.
— Няма нищо лошо. Каза ми само да си бъда такъв, какъвто съм си. Да не се правя на интересен и да имитирам момчетата от футболния отбор, защото няма смисъл. Всички трябва да сме такива, каквито сме си, защото ако се правим на някой друг, умните веднага ще ни разберат.
— Това е добър съвет — призна Стив и се втренчи в Кригър. — Рано или късно измамниците ги хващат и тогава всички лъжи и всички лоши дела им се връщат.
— Колко вярно — каза Кригър. — Та, Робърт, за какво си говорехме, когато влезе вуйчо ти?
— Попита ме дали смятам Мария за малка проститутка.
— Какво! — Стив се надигна от стола. — Как може да зададеш такъв въпрос на едно дванайсетгодишно момче?