— Не знам — прошепна дрезгаво тя. — Но причината не е нито болестта на тресавищата, нито развалена храна или вода. Поел е отрова и ще умре.
Ипумер се загърчи; гръдният му кош рязко се издуваше и отпускаше, а очните му ябълки не спираха да се въртят. Опита се да каже нещо и от гърлото му се изтръгна само едно име:
— Нешрата!
После тялото му се разтърси за последен път и се отпусна; главата му се наклони встрани с отворени очи и зейнала уста. Интеф го покри със завивката, а Ламна се разплака, без да знае дали скърби за себе си или за младия мъж, на чиято ужасна смърт бе станала свидетелка току-що. Интеф я стисна за рамото.
— А сега? — попита той.
— Ще трябва да повикаме пазителя на труповете — отговори Ламна. — Ипумер ще бъде отнесен в помещенията за балсамиране при храма на Сет.
Макар и неохотно, Интеф трябваше да се съгласи. Законът бе категоричен: всяка жертва на предполагаемо отравяне подлежеше на задължителен оглед от страна на храмовите лекари в Дома на смъртта при храма на Сет.
— Страх ме е — продума тихо тя.
Интеф я потупа леко по рамото:
— Няма от какво да се боим.
Но погледът му говореше, че не казва истината.
— Чу добре последното, което изрече Ипумер — не се съгласи тя. — Той спомена името на Нешрата.
— Коя е тя? — попита безцеремонно Интеф. Ламна помисли, че той не може да не знае, но все пак му обясни набързо и шепнешком. От време на време тя поглеждаше страхливо към трупа, започнал да изстива под оцапаното ленено покривало. Интеф я изслуша, опитвайки се да крие собствената си тревога.
— Някой ще умре заради станалото тук — бе мрачното заключение на Ламна. — А нали знаеш каква е присъдата за отровител? Заравят го жив в Червените земи!
Първа глава
— Ваше благородие, тя заслужава смърт!
Валу, Очите и ушите на фараона и главен обвинител в Тива, намести леко коленете си върху възглавницата, докато опипваше внимателно с поглед съдията, който бе седнал на своя стол, подобен на трон. Пред него бе украсената с резба маса от сандалово дърво, поела тежестта на книгите и свитъците със законите и декретите на фараона. Изразът на неотстъпчивост не слизаше от лицето на дребния и набит Валу; устните му бяха стиснати и той не спираше да отрива ноктите на пръстите си във фината тъкан на мантията си, докато свитите му длани почиваха върху подвитите му колене. На врата му висеше златна верига, украсена с драгоценни камъни като символ на високия му пост; меката долна част на едното му ухо бе украсена със сребърно копче, а по китките и пръстите му просветваха скъпи гривни и пръстени.
Той бе подготвен добре за днешното дело. Трябваше да се отсъди с дължимата справедливост в името на фараона. Валу долови раздвижване и тих звук в корема си, но запази спокойствие. До вратата над него стояха в готовност прислужниците: личният му лекар с лекарство за облекчаване на спазмите и носителят на столчето с походно гърне, които винаги придружаваше обвинителя. Стомахът и червата на Валу бяха постоянна грижа за него и за семейството му и понякога притеснителна, но винаги чудесна тема за разговор. Въпреки всичко грижите за незначителните му здравословни проблеми не притъпяваха нито наблюдателността му, нито язвителността на езика му, горчив и опасен като кобра. Валу, в началото на трийсетте си години, презираше защитника на обвиняемата, коленичил вдясно зад нея. Меретел беше даровит книжовник; добре познаваше законите и бе хвален като голям учен хуманитарист в Дома на живота, но сега се намираше в съда, тоест на бойното поле, и трябваше на практика да покаже качествата си.
Валу се вгледа в истинския си опонент — Амеротке, върховния съдия в Залата на двете истини, застинал сега със замислен поглед в проницателните си очи. Беше облечен в снежнобяла ленена роба, окичена околовръст със златисти пискюли. Главата му беше обръсната, с изключение на един черен кичур коса, спуснат покрай дясното ухо. На раменете му бе наметната къса полуофициална златиста дреха, а върху гърдите му блестеше медальон с изображение на Маат — богинята на справедливостта, държаща перото на истината в едната си ръка, докато коленичи пред баща си Ра. На златната гривна над лявата китка на Амеротке имаше същия знак, а пръстените на двете му ръце носеха изображенията на Тот, Маат и Анубис — култовите божества на писарите, истината и възмездието. Валу разглеждаше тези бижута с едва прикривана завист. Един ден той щеше да бъде съдия и може би също като несговорчивия Амеротке щеше да спечели благоволението на фараона. Но засега трябваше да изчака преценката на магистрата за скандалния случай на отравяне, станал повод за сочни клюки из храмовете и пазарищата на Тива.