— Как разбра, че е неговото? — попита съдията.
— Много лесно. Че кой не знае Къщата на Златната газела, както я наричат хората от народа заради изрисуваните емблеми върху главната порта… Та тръгнах аз покрай обиколната стена, откъм която минава каналът за отвеждане на вода от реката до къщата. Там има заслонени финикови палми, много удобни за през нощта… Тревата е мека и не опалена от слънцето. Таман свалих багажа и се настаних удобно, и чух стъпки по пътя, та се надигнах да погледна кой минава.
— Кога стана това?
— Ваше благородие, портите бяха току-що затворени, така че трябва да е било малко след полунощ.
— И кого видя?
— Млад мъж. По-късно, като ми показаха трупа му, разбрах, че е бил Ипумер. Крачеше много бързо. На едната ръка държеше тояга, а в другата носеше винен мех; през рамото му бе метната кожена чанта. Аха, рекох си, минава нечий любовник. Видях лицето му на лунната светлина. Имаше щастливо изражение и нищо не говореше за здравословни проблеми, защото човекът тихо си припяваше някаква песен. Любопитството ми се разпали и го проследих с поглед по пътя надолу. Там в стената има мъничка странична врата. Толкова е тясна, че слугите я наричат иглено ухо. Та именно тази врата се отвори и от там излезе някаква фигура.
— Видя ли кой беше?
— Не, господарю, но видях, че Ипумер и фигурата си рекоха нещо.
— Другият глас мъжки ли беше или женски?
— Съвсем не знам, ваше благородие, но двамата се целунаха.
— Може да е бил и мъж, нали? — настоя съдията.
— Че защо не, господарю.
— Погледни обвиняемата — разпореди се Амеротке. — Можеш ли да заявиш без колебание, че е била тя? Но не забравяй, че си под клетва! Животът на младата жена може да зависи от думите ти.
— Не мога да го кажа, ваше благородие — амбулантният търговец се поклони на Амеротке, — просто не мога. Приличаше на жена, а и двамата се отдалечиха хванати за ръка. Върнах се при багажа си, но не можах да заспя… Защото, такова… от много време… не бях лягал с жена. Коремът ми бе празен, а гърлото — сухо. С две думи, завидях на късмета, дето бе споходил писаря.
— И остана да лежиш буден, така ли?
— Да, ваше благородие.
— Върнаха ли се влюбените?
— Около час по-късно. Чух тих говор. Портичката се отвори, а Ипумер тръгна по пътя.
— Как изглеждаше тогава?
— Беше весел и много доволен.
Амеротке облегна главата си на високия гръб на стола. Слугите на Нешрата и вратарят на имението се бяха заклели, че господарката им не е напускала стаята си, камо ли къщата. Съдията кимна на амбулантния търговец и човекът продължи:
— После Ипумер мина покрай мен. След малко страничната портичка се отвори отново. Излезе някаква фигура и пое по стъпките на предните двама, но след малко се върна.
Амеротке облегна лакти на страничните поставки на стола, подобен на трон, и се почеса по бузата.
— Видя ли кой беше?
— Не, господарю, но съм сигурен, че беше жена. В нощния въздух се разнесе силен аромат на парфюм. Освен това зърнах и обилно напоена с масло перука.
— Забелязал си го тогава, така ли? Но не и при първата фигура?
— Точно така, господарю, защото мракът бе почнал да отънява, а се появи и утринният бриз.
Амеротке се приведе леко напред:
— Кажи ми сега, след като знаеш, че Ипумер е умрял от отравяне: смяташ ли, че някой му е дал нещо за ядене или пиене? Мислиш ли, че е носел храна със себе си?
— Видях винен мях.
— А първата фигура? — продължи да настоява Амеротке: — Носеше ли чаши, храна или поднос?
— Сигурен съм, че не. Те веднага се прегърнаха и започнаха да се целуват.
— Получава се нещо странно обаче — отзова се Амеротке със същата настойчивост. — Ипумер е дошъл до Къщата на Златната газела и се е срещнал с някого. Допускам, че загадъчната личност може и да го е отровила, но за целта е трябвало да донесе храна, чаши или някакъв поднос, нали така? — пълно мълчание бе отговорът на въпроса му. — Същинска загадка — продължи съдията. — Две фигури излизат от Къщата на Златната газела: едната посреща Ипумер, а другата се появява след заминаването му… — Амеротке отново погледна към Нешрата: — Не забравяй, че си под клетва. Кажи ми какво прави през онази нощ.
— Останах в спалнята си на втория етаж. Прислужницата ми спи отвън на сламеник. Вече чухте нейните показания, както и на вратаря… А прозорците са с решетки.
— Следователно — рече съдията, — за да излезеш от спалнята си, ще трябва да минеш покрай прислужницата, така ли?