— Забравих да ти кажа — обади се Сененмут, — че ръцете и глезените на Бейлет също бяха вързани с червена връв. Навярно е бил убит, след това са били стегнати китките и глезените му, а накрая са били избодени и очите…
— От същия убиец, така ли?
— Така изглежда.
— Мога да разбера — посочи Амеротке към още непокрития труп, — че генерал Бейлет е бил убит за отмъщение, макар и да ми се струва доста нереалистично. Но защо и една млада жена? Момиче, което само е танцувало?
— Хиксосите принасят и такива жертви.
— Все пак не го разбирам — поклати глава Амеротке. — Предполагам, че Бейлет е бил премахнат заради дълбока омраза или в отговор на извършена неправда. Възможно е смъртта му да е била представена като дело на хиксоски воин, който всъщност не съществува. Но това младо момиче? От кой храм е?
— На Анубис — поясни Сененмут. — Била прислужница и танцьорка, имала известен брой почитатели, но се оказа трудно да разберем кои точно. Изчезнала е от ограденото пространство около храма вечерта преди убийството.
Амеротке потръпна. Не можеше да стои повече в тази подземна дупка, изпълнена до краен предел с насилие и смърт. Имаше усещането, че тъжните духове на труповете, проснати под чаршафите, се тълпят отвсякъде. В дъното на помещението един жрец припяваше тихо и монотонно химна на мъртвите, а друг, близо до него, се молеше на висок глас. Отвсякъде се виеше пара. Стенописите отразяваха светлината на факлите, така че изобразените страховити сцени сякаш оживяваха.
— Нагледах се достатъчно! — обяви Амеротке и двамата със Сененмут благодариха на Чула. Везирът поведе съдията и слугата му навън от Залата на смъртта; заизкачваха се по стълбите. Амеротке почувства известно облекчение.
Когато излязоха навън, Сененмут се наметна с връхна дреха и покри главата си с тъмна качулка, за да не го разпознаят околните. Амеротке бавно спираше поглед на преминаващите жреци, а Шуфой беше неочаквано мълчалив. Съдията бе изненадан, тъй като смяташе, че Шуфой не е особено чувствителен към чуждите нещастия. Погледна надолу и го попита:
— Какво има, приятелю?
— Нищо особено, господарю, просто си мисля…
Амеротке изсумтя. Най-после стигнаха до Червения параклис, пристроен майсторски отстрани на храма. Широките квадратни прозорци на външното помещение изпълваха коридорите със слънчева светлина, а специално внесеният червен камък грееше така, сякаш в него гореше тайнствен огън. Стената на параклиса от другата страна на коридора бе вдигната от същия червен и полиран за целта камък. По него следваха изпълнените в черно и червено стенописи, изобразяващи славните подвизи на полка на Сет.
Един жрец бе приседнал с кръстосани нозе и дремеше, притиснал гръб към вратата на параклиса. Той се изправи бързо, когато Сененмут го наближи.
— Това е Шишнак — обясни везирът, а после представи Амеротке на жреца, който тутакси се поклони дълбоко.
— Ваши благородия, параклисът е подреден и пречистен — той отвори вратата пред тях и всички влязоха.
— Ето я гордостта, толкова скъпа за полка на Сет — обясни Сененмут и посочи чашите на Скорпиона в златния поднос, поставен върху специално пригодено ложе. Стените бяха покрити с рисунки и плочи, но останалото напомняше много обстановката в личното му помещение в храма на Маат — наос със затворени сега вратички, кошници с цветя, възглавници с пискюли и запалени маслени светилници, изпълващи параклиса с мекотата на своя пламък.
Амеротке обиколи помещението. Чудесно разбираше защо възрастен воин като Бейлет е обичал да идва тук. Сцените от графитните стенописи разказваха за подвизите на дядото на Хатусу в победоносната война срещу хиксосите, спирайки се най-вече на триумфалния марш на полка на Сет, подкарал пред себе си пленници с вързани над главата ръце, които след малко щяха да коленичат унизени пред фараона, седнал в славния си трон. А към края бяха изредени картините на множеството подвизи на Пантерите от Юга — вмъкването им в лагера на хиксосите, зловещата екзекуция на Мерецегер и благополучното им завръщане при фараона.