— Какви са тези слухове и приказки? — поде играта съдията.
Преди божествената да отговори, Карнак се изправи и попита:
— Господарке, може ли аз да отговоря? — Хатусу кимна в знак на съгласие и генералът подхвана: — Мисля, че трябва да се върна малко назад във времето, в нощта, когато нахлухме в лагера на хиксосите… Зная, че всички сте чували тази история десетки пъти, но има нещо, което никой, освен нас, Пантерите, не знае. Преди да отрежем главата на магьосницата Мерецегер в шатрата й, тя каза, че е очаквала смъртта си, но и че всеки от нас ще умре в ужасни мъки. Няколко дни по-късно армията на хиксосите бе разбита. Бяха взети много пленници, включително личната стража на Мерецегер. Подложени на разпит, те признаха, че тя наистина е била подготвена за смъртта си, а и не е пропуснала да предупреди за същото и вожда на хиксосите. На стражите си била поверила, че смъртта й ще доведе до разгрома на хиксосите, но че след време върху нейните убийци ще се нахвърлят Гълтачите на души от Подземния свят… — по суровото лице на Карнак се появи усмивка. — Тогава не обърнахме никакво внимание на думите й. Бяхме млади и безстрашни. Но годините се изтърколиха като миг. Трима от другарите ни починаха, а сега и Бейлет…
— Кажи ми — прекъсна го Амеротке, — Бейлет първата жертва на убийство ли е?
Карнак се почеса по темето, преди да отговори:
— Другите трима умряха от инфекция или зараза. Единият от някаква болест на главата, другият — от сърдечен пристъп, а третият — от стомашна инфекция…
— Нима искаш да кажеш, че са били отровени?
— Възможно е — отзова се Карнак, — макар че тогава никой не се усъмни в престъпление или поне не успя да го докаже. Те се отправиха към Далечния хоризонт и сега останките им почиват в общата ни гробница в Града на мъртвите.
— Значи не е имало никакво доказателство, че са били убити? — продължи да настоява Амеротке. — Никакви следи от насилие или пък избодени очи, така ли? — Карнак кимна утвърдително. — Но можем ли да сме сигурни — попита съдията, — че убийството на Бейлет е именно акт на лично отмъщение?
— Бейлет нямаше врагове — отговори му Карнак. — През седмиците, предшестващи смъртта му, не е споделял нещо за необичайни събития, заплахи или проявена враждебност. Освен това ако някой е искал да го убие, защо ще го стори в Червения параклис? И какво би го подтикнало да избожда очите му и да пълни чашите с кръвта му? А има и трето… — Карнак отвори малката кожена торбичка на масата пред него, извади от нея нещо, което приличаше на монета, и го подхвърли на масата. Амеротке я хвана: беше сребърна шайбичка, от едната страна на която бе изобразен скорпион, а от другата — странни йероглифи.
— Това е монета на хиксосите — обясни Небамум.
— Господарю, не беше ли на втория ден от месеца, когато всеки от нас получи по една?
Амеротке огледа отново шайбичката.
— Това не са хиксоски монети — поясни на свой ред Сененмут, — а медальони амулети, които Мерецегер е раздала на личната си стража. Намерени са били в лагера на хиксосите след края на битката, но после мистериозно са изчезнали.
— През цялото време вярвахме — прибави Карнак, — че дядото на божествената ги е прибрал като част от плячката, след което ги е дал за претопяване. Слугата ми вече каза, че никой не ги бе виждал до началото на този месец, когато всички получихме по една, включително Небамум.
— Като заплаха ли го приемаш?
— Разбира се! — отговори Карнак. — Често се събираме в къщата на някой от нас или в Червения параклис. Първоначално го приехме за шега, хрумнала на някой от групата. Едва след убийството на Бейлет схванахме зловещия смисъл на появяването им.
— Имаше ли и други опити за покушение? — запита Амеротке.
— Да — обади се Небамум. — Преди три дни. Господарят ме изпрати до кея, за да дам поръчка за вино. Беше доста след часа на приношенията. Падаше мрак. Минах по една алея за по-напряко към главния път, водещ извън Тива. Внезапно от една врата изскочи тъмна фигура с къса бойна тояга в едната ръка и нож в другата. Вече беше тъмно, но ми се стори, че е жрец от храма на Сет, защото на главата му имаше нещо като червена перука. Нахвърли се върху мен така изненадващо, че едвам отървах тоягата, но пък се подхлъзнах и паднах. Оръжието му изсвистя във въздуха над главата ми. Успях да се дръпна встрани, но нападателят се извъртя и се приготви за следващ удар. Изкрещях за помощ — усмихна се смутено Небамум. — Дори и не помислих да се правя на герой. Една врата се отвори. Излезе жена, последвана от съпруга си и дечурлига. Тогава нападателят ми побягна. Притекоха ми се на помощ и аз се изправих. А мъжът предложи да ме придружи до дома…