— И така — обобщи съдията, — всеки от вас, включително Бейлет, е получил по една кръгла сребърна плочка. Никой от вас не е подозирал нищо преди нападението срещу Небамум и убийството на Бейлет. Изглежда — той внимателно подбираше думите си, — че е припламнала нечия отколешна омраза или желание за мъст подобно на рана от някогашна битка. Очевидно някой е дошъл в Тива, за да урежда стари сметки… — Хатусу поклати глава, сякаш не разбираше казаното. Амеротке продължи: — Има няколко възможности: най-напред трябва да помним, че Мерецегер е била магьосница с голяма сила. Имала е свита от последователи, а навярно е съществувала и нейна секта. Засега можем да предполагаме, че може да има и собствени деца. Почитаеми Карнак, възрастна ли бе Мерецегер?
— Огледах внимателно главата и тялото й след разгрома на хиксосите. Мога да кажа, че изглеждаше по-стара, отколкото се оказа в действителност. Онази нощ в шатрата помислих, че косата й е сива, но тя явно я бе оцветила с пепел от огъня. Според мен не беше на повече от трийсет лета.
— Когато превзехте столицата на хиксосите Аварис, пленихте ли — попита Амеротке, — задържахте ли някого от семейството на магьосницата?
— Не, никого — отвърна Карнак. — Спомням си, че дядото на божествената нареди да се извърши специално търсене. Но всички се бяха разбягали — и близките й, и слугите.
— Хм… — Амеротке се почеса по едната вежда. — Според втората ми версия убиецът може да е някой тиванец, затаил омраза, завист или ревност към нашите герои. Но засега нямам и най-малка представа, какъв може да е поводът, подтикнал го към действие.
— А третата възможност? — усмихна се Хатусу.
Амеротке сведе поглед, въртейки пръстена на едната си ръка. После вдигна взор към Хатусу и рече тихо:
— Убиецът може да е и един от групата… — и той седна на мястото си, докато Карнак и останалите запротестираха шумно. Те тропаха по масата и се гледаха един друг с широко отворени очи, очевидно не искайки да повярват на чутото.
— Та ние сме като братя! — извика Пешеду. — Боговете виждат колко мъка се е сбрала над главата ми, защо да тая карез към друг от групата? Е, премъдри Амеротке, този път май се изложихте…
— Може да е някой от вас — поясни съдията, — а може и да е някой, с когото сте свързани…
— Да чуем доводите ти — поиска Сененмут.
— Нямам доказателства, но слушайте внимателно — заяви Амеротке, отбелязвайки аргументите си, като присвиваше поредния си пръст — Първо, колцина знаят за проклятията на Мерецегер към вас? Второ, колко хора са научили за признанията на телохранителите й? Трето — спря той с жест Хети, решил да възрази, — не забравяйте за медальоните. Те издават, че става дума за човек, който е присъствал на великата победа и е имал възможност да прибере няколко от тях за лична употреба. Четвърто, който и да е, няма съмнение, че е силен и познава воинския занаят. И последно, убиецът на генерала не е бил обикновен разбойник, стрелящ напосоки в тъмното, а внимателно е планирал удара си. Промъкнал се е с лекота в храма на Сет и даже в Червения параклис… Впрочем колко хора знаят за молитвените посещения на Бейлет?
— Той ходеше често — заяви Хети. — За никого не бе тайна, че живее усамотено… Възможно е убиецът да го е наблюдавал и чакал. А приказките ти за проклятията на Мерецегер и за признанията на стражите й са познати на цяла Тива…
И останалите воини се впуснаха в разпален спор с Амеротке, така че в крайна сметка съдията се съгласи, поне външно, че може и да греши.
— Казах само, че е възможно — поясни той, — но все пак призовавам всеки от вас да бъде внимателен. Ако въпросните медальони са били изпратени като предвестници на смъртта, убиецът ще нанесе и следващ удар.
— Трябва да бъде спрян! Трябва да бъде заловен! — заяви категорично Хатусу, протягайки ръце, сякаш искаше да прегърне ветераните от войната с прошарени коси. — Полкът на Сет и цялата ми войска настояват за справедливост и възмездие. Убиецът на Бейлет… — спря за миг Хатусу с искрящи от гняв очи. — Вече се заклех: ще го видя разпънат на кръст пред стените на Тива или заровен жив в пустинята! — после пое дълбоко дъх: — Говоря съвсем сериозно, Амеротке. Загрижена съм не само за живота на тези воини, но и за плъзналите вече клюки, които само раздухват пламъците на суеверията, разнасяйки легендата, че Сет се гневи на Тива и се е промъкнал в града, за да мъсти…