— Кажете ми, какво още знаете за Ипумер? Нали сте Очите и ушите на фараона!
Валу се отдръпна и седна отстрани до вратата. Запретна полите на горната си дреха, почеса се по коляното и се смръщи.
— Все повече ми се иска — започна бавно той — да не бяха ме определяли за страна в този случай. В началото реших, че всичко е ясно като бял ден. Приех Ипумер за заслепен от силните си чувства, а Нешрата — за насърчаваща го, но коварна жена, на която той толкова е омръзнал, че е решила да го погуби. Но сега, уважаеми Амеротке, не съм чак толкова сигурен. Ипумер е дошъл от Аварис. Сигурно е донесъл със себе си препоръки и доверителни писма. Трябва да е минал през опознавателен разговор, след което молбата му да бъде назначен като писар е била одобрена. Но когато отидох в Дома на войната и попитах отговорния служител…
— Досието на Ипумер бе изчезнало, нали?
Валу кимна утвърдително и продължи:
— Наредих да бъде направена внимателна проверка, но пазителят на поверителната документация не намери нищо. Някой го бе изнесъл. Колкото повече търсеше служителят, толкова по-дълбоко ставаше убеждението му, че самият Ипумер може да го е сторил — Валу спря за малко и добави: — Не се намери нищо. Ипумер бе доказал качествата си на идеален писар, въпреки че се е знаело за стомашните му неразположения и за разюздания му любовен живот. Пропуските в служебните му задължения са били редки и незначителни — някое и друго закъснение, напиване или дребно провинение.
— И така — рече Амеротке, — той идва в Тива, но само боговете знаят с каква цел. Представя се много добре и заема доста висока длъжност. Ласкае началниците си и им угодничи, докато една вечер, може би подобна на днешната, когато всички са уморени и разсеяни, се вмъква в залата с документационния архив и заличава всички следи от присъствието си в институцията. Но все пак… Нали щом е дошъл от Аварис — досети се Амеротке, — трябва да е донесъл акредитивни писма от Дома на живота при някой тамошен храм!
— Разбрах ви — стана Валу. — Ще проводя пратеник в Аварис да провери. Нали съм Очите и ушите на фараона: ако аз не мога да разбера кой е този Ипумер, никой не ще успее! — той посочи вещите на мъртвия. — Моят писар ще ги прибере. Пожелавам ви лека нощ.
Малко по-късно Амеротке и Шуфой напуснаха Дома на милион години и поеха по главния вътрешен път. После излязоха на пазарището. Някои сергии бяха още отворени, а гостилниците работеха с пълна пара, предлагайки храна и питие на трудилите се през целия ден. Нощният въздух бе наситен с мириса на свежо печено от газели и диви кози: ловците ги бяха убили и донесли тук, за да бъдат одрани, изчистени и нарязани на дълги парчета, които сега цвъртяха по скарите над разискрен пласт от дървени въглища. Този приятен аромат бе привлякъл пълчища просяци с протегнати за милостиня костеливи пръсти. Недалеч трима пияни пееха химна на Амон. Амеротке и Шуфой си пробиха силом път през тълпата, преди да излязат на широкия път, който извиваше надолу към големите градски порти с двете заплашително издигащи се нагоре колони, увенчани с наблюдателни кули. На стража беше корпус от полка на Ибиса; излъсканите им кожени набедреници и брони блещукаха на светлината на факлите. От една кула се обади рог от раковина, за да обяви, че след час градските порти ще бъдат затворени за през нощта.
Двамината кривнаха по прекия път, ограден с дървета, който следваше криволиците на градската стена. Вдясно на Амеротке се извиваше и блестеше като гигантска змия Нил, осеян със светлинните на търговски плавателни съдове. Нощем реката се променяше до неузнаваемост. Шуфой спря и се ослуша, но не в острите гласове на нощните птици, излитащи от гъсталаците край брега, а за нещо друго. Не долови нищо, освен ехтящия рев на хипопотами, а от време на време и накъсания лай на чакали, търсещи мърша.
— Какво има? — Амеротке забеляза, че слугата му е изостанал няколко крачки, и се върна.
Джуджето го стисна за ръката и погледна нагоре към него:
— Права е господарката Норфрет, когато казва, че не бива да минаваме без придружител по този път. Трябва да взимаме с нас и Асурал, а? Той може да уплаши даже крокодил…
— Няма от какво да се плашиш — успокои го Амеротке и тръгна напред. Влязоха в Селото на нечистите — така наричаха квартала на бедните селяни, които нямаха достатъчно средства да си купят камък за градеж, затова изкопаваха глинеста пръст от бреговете на Нил и строяха лабиринти от едноетажни домове. В тях намираха подслон не само работници от кариерите, но и преследваните от закона. Шуфой мразеше това място. Обаче Амеротке настояваше да минават винаги по един и същ път, така че тукашните хора бяха вече свикнали и приятелски го поздравяваха.