Господарят и слугата се изкачиха по невисокия хълм, от който се откриваше гледка към Нил. Амеротке спря горе, за да се наслади на хладния и свеж нощен въздух. Да, случаят с Нешрата и Ипумер продължаваше да го гложди. Без съмнение изпитваше съчувствие към Нешрата, но ако тя е убила Ипумер коварно и вероломно, ще трябва да понесе наказанието си. Дали случаят бе толкова елементарен? Знаеше се, че Пешеду е много богат човек: дъщеря му можеше да има всичко, което пожелаеше. Ипумер стоеше на по-ниско обществено стъпало от нея, така че, ако е искала да го ликвидира, защо да поема сама риска? Защо да излага на опасност и себе си, и реномето на баща си? И защо по този сложен начин? Щом край кея се шляеха десетки безделници, готови да клъцнат гръкляна на Ипумер за къс сребро, и цялата работа щеше да се припише на неизвестен извършител. Ясно е, че писарят е бил отровен след посещението му при Къщата на Златната газела. Някой е излязъл там на среща с него. Кой бе този някой?
— Господарю — почти изстена Шуфой. — Искам да се прибираме. Стомахът ми е свит от страх! Имам план…
Съдията се сепна.
— Добре, да тръгваме…
Четвърта глава
Хепел, писарят в Дома на войната, който се представи в съда като приятел на покойния Ипумер, се събуди от мъчително усещане. Огледа се и изтръпна от ужас. Не можеше да разбере защо голото му тяло е овързано с ремъци и лежи върху твърдата чакълеста земя, а китките и глезените му са омотани с връв и притегнати към колчета, забити в земята. Опита се да каже нещо, вдървен от страх и загледан в осеяното със звезди небе над себе си, докато плувналото му в пот тяло зъзнеше от хапещия студ на пустинния вятър. Постара се да прогони махмурлука както от изпитото вино, така и от погълнатото упойно средство, на което несъмнено се дължеше скъсаната нишка на съзнанието му. После изстена тихо и погледна към малкия огън, запален от някого: закачулена фигура бе приклекнала до него.
— Къде съм? — успя да изрече той въпреки усещането, че гърлото му е запушено с утайка от вино и жлъчна течност. — Какво правя тук?
Фигурата не помръдна. Хепел трепереше. Имаше желание да повърне. Отпусна тежко глава назад, наранявайки я в твърдата камениста почва. Бризът донесе отнякъде подобния на кикот рев на хиени. Писарят затвори очи. Нима сънуваше кошмар?
Спомни си, че се отби в един дом за удоволствия недалеч от храма на Изида. Наетото момиче се оказа надарено и много активно: потопи го в наслада, докато извиваше под него тялото си, подобно на змия, която току-що е изпълзяла от съд с масло. Той пи до насита от любовта й, а после си тръгна залитайки с диадема от цветя на главата, за да хлътне в първата попаднала му винарна. Случи на някакво семейно празненство и гуляещите танцуваха лудешки, покрили лицата си с маски с изображение на сокол в чест на Хор. Поканиха го да се присъедини към тях. Спомни си за един мъж с блестящи изпод маската очи, от когото се носеше приятно ухание. Някаква хесетка дойде и седна на коляното му, докато той гледаше чувствения танц на други две момичета. Всички пиха от многократно обикаляща съдина с плътно и неразредено вино. Хепел си спомняше, че му се доспа, крайниците му натежаха, а смехът кънтеше все по-силно в ушите му. Най-после си тръгна, подкрепян от току-що обявилия се за негов приятел. Като последно в съзнанието му остана подигравателният смях на неколцина моряци, покрай които мина със залитане, спускайки се към кея. А сега и това. Хепел отвори очи. При всяко движение каменистата почва под него нараняваше тялото му, оставяйки белези по кожата.
— Моля, помогнете ми! — обади се с просещ глас той.
Фигурата се отдели от мястото си при огъня, приближи се и приклекна до него. Човекът бе облечен в скъпа бяла ленена роба под наметало на ивици; маската на сокол все още скриваше лицето му.
— Ти си Хепел, така ли? — прозвуча меко гласът му. Писарят потвърди, енергично кимайки. — И си приятел на Ипумер? — пленникът отговори по същия начин. — И са ти плащали, за да го следиш, нали? — Хепел поклати отрицателно глава, без да сваля очи от маската. Просветна нож, който рязна дълбоко едната му ръка отдолу под лакътя. Хепел и извика от болка. — Когато те питам нещо — този път гласът прозвуча като съсък на змия, — ще ми отговаряш само истината. Погледни натам. Какво виждаш?
— Ами… огън — заекна писарят.
— А зад него?