Другите двама излязоха с подобни версии, подчертавайки, че именията им са в почти непосредствено съседство. Съдията със съжаление констатира, че все така отказват да приемат и намек в полза на предположението му за евентуален убиец в групата.
— Уважаеми Амеротке — стана Карнак, притягайки полковия платнен пояс около кръста си, — виждам, че не се отказвате от тезата си — после се обърна към слугата си и го хвана за ръката, за да продължи: — След вчерашния ден реших, че Небамум ще ви осведомява за всичко, свързано с нас. Той ще ви обяснява фактите и подробностите за историята на нашия полк и за Пантерите от Юга. Освен това ще ви заведе в Червения параклис, за да ви покаже рисунките, в които е записана историята на подразделението ни. Обръщайте се към него по всички по-нататъшни въпроси! — и пое със строева крачка към изхода, следван от двамата си бойни другари.
— Винаги ли е толкова труден за разговор? — попита Амеротке.
Ленива усмивка набръчка лицето на Небамум:
— Повече лае, отколкото хале.
— А ти си му слуга от…
— От много отдавна, господарю — Амеротке го огледа внимателно. Бе облечен почти по същия начин като повелителя си: само кожените ботуши и поясът около кръста му бяха различни. — Още като юноша — продължи Небамум, докато пресичаха градината към главната порта — бях слуга в домакинството на Карнак. Отраснахме като братя. Когато той постъпи в армията, нещата продължиха по същия начин.
— Но ти си свободен човек, нали? — попита го съдията.
— Господарю, нима някой може да каже, че е свободен?
— Женил ли си се?
— Никога не съм имал желание да го правя — спря Небамум и заслони очи, загледан в една ярко оперена птица, която се спусна над вдълбаните градински лехи.
— Добро възнаграждение ли получаваш от господаря си?
— Стига ми за всичко потребно, а и нуждите ми не са големи — той посочи към помайващия се след тях Шуфой, потънал в свои си мисли: — Може ли да се каже същото и за вашия слуга? Вярната служба е рядко срещана стока. Хайде, господарю, нека ви разкажа нещо за полка… — те излязоха от градините и поеха по оживена широка улица, която отвеждаше в града. Небамум имаше услужлива и бърза памет, а беше и сладкодумен. Той обясни как след голямата победа над хиксосите Карнак и другарите му воювали с либийци, нубийци и дори с невижданите дотогава морски народи, дошли от Голямата зелена вода на север от Делтата. — Никога не бях виждал чудновати люде като тях — заяви Небамум. — Някои от тях имаха руси коси и сини очи.
— Да, чувал съм — обади се Шуфой.
Явно бе слушал с голямо внимание разказа на Небамум. Ветеранът не му обърна внимание и продължи:
— По някое време фараонът ни нареди да започнем рейдове в Голямата зелена вода. Нападахме пирати и стигахме до бърлогите им, които унищожавахме с огън. Един път много силен вятър отнесе галерата ни на север, към островите. Странен народ… — замислено изрече той и не довърши, като поклащаше глава.
— Възможно ли е — вмъкна се в паузата Амеротке — Пантерите от Юга да ги преследват хора, които са оцелели след унищожаването на техните родове и племена?
Небамум завъртя отрицателно глава. Вече бяха стигнали до портата при един от входовете в Тива.
— Ние бяхме войници, господарю — отговори той бавно. — Биехме се в името на фараона и изпълнявахме неговите заповеди. А за да отговоря съвсем точно на въпроса ви, ще кажа, че освен случилото се с вещицата Мерецегер не мога да си спомня за друго наше дело, което да стане причина за такава кървава мъст.
— Мислиш ли, че някой от другарите ти би могъл да е оня поклонник на Сет? — попита съдията.
— Не — възпротиви се слугата. На лицето му се изписа упоритото изражение. — Уважаеми Амеротке, явно забравяте, че групата ни е заедно вече от няколко десетилетия. Защо чак сега?
Съдията нямаше отговор за този въпрос. Влязоха през портата в шумното гъмжило на града. Решиха да минат по обиколните улици, далеч от тълпата. От време на време ги ограждаха просяци; налагаше се и да влизат в някой вход, за да сторят път на кола, теглена от едри охранени волове. После излязоха от уличката и тръгнаха по Пътя на овните. Амеротке спря в сянката на една от големите статуи.
— Какво има, господарю? — чу се леко сприхавият глас на Небамум.
— Има едно нещо, за което не съм питал Карнак — замислено изрече Амеротке. — Убиецът е решил да ви избие до един. Смъртта в Тива е разнолика: убийствата се извършват по изменящи се начини… Искам да кажа, че Бейлет и Руах можеха да бъдат премахнати без излишни мелодрами. Защо не с чаша отрова? Или със стрела? А може би от убиец, нанесъл удара си в тъмното? Но нито едно от тези неща не се случи — спря за миг Амеротке, поставил пръст на устните си. — Сетянинът си позволява големи рискове. Поразява Бейлет и Руах бързо и безмилостно, но всичко е можело да се развие по съвсем друг начин, ако той бе извършил и най-малък пропуск или бе станала случайна грешка. Можел е да бъде забелязан, уловен и задържан както в Червения параклис, така и на острова. Защо е трябвало да се излага на опасност? Каква е била причината, принудила го да рискува толкова много? Излиза, че нито Бейлет и Руах, нито някой друг от Пантерите са изкупителни жертви…