Жрецът продължаваше да гледа към чашите на Скорпиона. Бейлет се върна с подчертан жест и коленичи на възглавницата си, сякаш бе готов да се моли.
— Да ви оставим ли насаме? — дочу се мекият изкусителен гласец на Неферта.
— Да, да, ако обичате.
Жрецът и помощницата му си тръгнаха, понесени от вълната на нейните благоухания, и затвориха тихо вратата след себе си. Бейлет не докосна храната. Реши да поговори с Карнак за случая. Идваше тук, за да се помоли и да изкаже благодарността си, а не да търси подобни забавления. Изправи се и преподреди възглавниците, за да му е по-удобно, преди да коленичи отново. Защо бе дошъл тук? О, да, за да даде израз на дълбоката си благодарност. Баща му беше обикновен земеделец, но след набега в лагера на хиксосите у Бейлет не бе останал спомен за нищо друго, освен за богатства и разкош. Историята, в която бе взел участие, отдавна вече бе част от тиванския фолклор. Към него и другарите му по оръжие се отнасяха така, сякаш имаха божествен произход като фараона. Дори лукавата малка Хатусу, която бе успяла да разгроми враговете на Египет и да седне на царския трон, се отнасяше към тях с пределна любезност и уважение. Пантерите от Юга присъстваха като почетни гости на всеки важен военен празник, банкет или друга значима церемония.
Сполуката споходи Бейлет и другарите му и те забогатяха. Станаха собственици на селскостопански имоти и притежаваха кораби, които плаваха по Нил чак до Голямата зелена вода на север, а богатствата им се пазеха в Дома на среброто. Имаха плодородни имения и просторни къщи отвъд градските стени. Бейлет се ожени и му се родиха двама синове и три дъщери. Наричаха го Дясната ръка на фараона. В Града на мъртвите отвъд реката за него бе приготвена великолепна гробница. През онази нощ, когато спечелиха голямата си победа над Мерецегер, Бейлет наистина бе повярвал, че е изживял върховният миг на земните си дни. Пред него никога нямаше да се надигне подобна опасност. И никога вече нямаше да спечели такава слава. Сякаш бе стигнал до Далечния хоризонт и му бяха позволили да броди из полята на блажените. Всичко последвало оттогава сякаш носеше дамгата на по-незначителното. Пантерите от Юга сътвориха големи подвизи при изтреблението на хиксосите, но Бейлет така и не можа да забрави нощта на непознатия дотогава триумф. И все пак имаше нещо, което не беше наред. Той винаги идваше тук в желанието си да открие какво е то.
Сега стана и се приближи до стената, където сръчният художник от двора на фараона бе пресъздал големият подвиг на Пантерите в живи и изпълнени с драматизъм сцени. Бейлет не можа да се сдържи и се усмихна. Разбира се, художниците приличаха на поетите: и едните, и другите си позволяваха максимална волност по отношение на правдоподобността. Според художника Карнак и останалите нактуа са носели златни брони със сребърни инкрустации, и краката им са били обути в елегантни бойни ботуши, дори е имало придружаващи ги колесници. Бейлет разгледа композицията за кой ли път. Всяка сцена бе част от цялата история: убийството на Мерецегер, изобразена тук като истинско чудовище; оттеглянето, представено не като бягство, а като бавно отстъпление с притиснати един до друг щитове и настръхнали копия…
Бейлет чу шума от отварянето и затварянето на вратата на параклиса, но не се обърна. Само затвори очи и тихом се помоли да не са се върнали Шишнак и съпругата му. Ако се бе извърнал, щеше да види нещо наистина страшно — маскирана фигура с качулка, облечена в червено, което бе любимият цвят на жестокия Сет, с кинжал в едната ръка и с къса, подобна на боздуган бойна тояга в другата. Подплатените меки сандали приглушаваха стъпките на нападателя. Пристъпваше толкова тихо, че се оказа много близо до Бейлет, когато възрастният офицер реши да се обърне…
Смъртта на писаря Ипумер, който бе на служба в Дома на войната, се оказа богато отразена в свидетелските показания. Той живееше под наем в хубава тухлена къща недалеч от пазара за благовония. Много преди съмване хазайката му Ламна, вдовица на офицер от войската на фараона, бе разбудена от силно чукане по вратата при вътрешната стълба. Ламна се занимаваше с приготвяне на средства за разкрасяване и благовония. Отвори очи и изсумтя тежко. После се обърна по гръб и се загледа в тавана от кедрови греди, без да сваля главата си от дървената поставка. Минаваше за заможна жена, но бе дала подслон на Ипумер от състрадание. Не, не беше съвсем вярно. Пълното й лице се разтегна в усмивка и тя плъзна ръце надолу между голите си бедра. Ипумер бе хубав и представителен, при това млад, така че нищо не й пречеше да се надява на случаен лек флирт долу в градината. Защо двамата да не изпият някога по чаша вино в любимия й павилион, окичен с гирлянди от цветя?