Змиите успяха да разплетат телата си. Понеже бяха от различни видове, се нахвърляха едни срещу други и се отдръпваха със съскане. Амеротке поблагодари на Маат за мангалите. По същия начин змиите търсеха топлината на лагерните огньове или на някои животни: сега спасението му зависеше от двете купчинки светещи дървени въглища и от супите и хляба, оставени в намиращите се недалеч кошници. Змиите се плъзгаха по пода на параклиса, премествайки се встрани. Амеротке затвори очи. Някои от тях се намираха все още близо до вратата. Обаче най-после дойде моментът, когато търпението му бе възнаградено. Пролуката между придвижващата се змийска маса и вратата започна да расте, отваряйки постепенно разширяващо се пространство. Амеротке реши да действа. Той вдигна внимателно две от възглавниците, за да има защита на ръцете, и тръгна бавно на четири крака към вратата.
Така се спаси. Хвърли възглавниците към змиите, след като скочи на крака, сграбчи дръжката на вратата, отвори я и излетя навън, придърпвайки я мигом плътно след себе си. После влетя в залата, грабна първите попаднали в ръцете му възглавници и още нещо и се върна тичешком обратно, за да ги постави плътно до вратата, затваряйки пролуката между нея и пода. Чак сега почувства, че е плувнал в пот, а сърцето му биеше така, сякаш бе бягал дълго време по труден терен. Амеротке приседна в нишата на един от прозорците и скръсти ръце. Помъчи се и да спре да трепери. Краката му бяха като налети с олово. Усети пулсираща болка в тила. Известно време имаше усещането, че ще повърне. Искаше да побегне извън храма, но нито имаше сила, нито можеше да остави така стаята си, пълна с гърчещата се и съскаща отровна гад.
Най-сетне успя да сподави обзелата го без остатък паника. Час по час ставаше, за да провери за нещо нередно откъм долната част на вратата. Той почти извика с облекчение, когато чу гласовете на Шуфой и Пренхое, захванали обичайния си пореден и шумен спор във връзка с някой от сънищата на писаря. Гледаше ги как приближават с бързи крачки по коридора.
— Господарю Амеротке! — Шуфой се втурна към съдията. Клекна и погледна нагоре. Въпреки слабата светлина той видя колко изопнато, бледо и измъчено е лицето му. Пренхое се отправи към вратата на параклиса.
— Не влизай! — извика му Амеротке.
Разказа им набързо и с накъсани фрази за случилото се, без да спести нищо. Шуфой направо подскачаше от гняв.
— Казвах ви го! И преди съм ви го казвал! — възкликваше той. — Господарката Норфрет също!
— Господарката ти Норфрет не бива да чуе и дума за станалото!
— Вече съм ви го казвал! — не спираше джуджето. — На вратите има резета, които са за това: да се спускат — закани се дребосъкът с юмрук към вратата: — Ще им дам аз едни змии!
Но Пренхое се оказа по-здравомислещ. Той побърза да събуди прислужниците и стражата. Те пристигнаха след малко с факли, кошници и дълги пръти с мрежа в долния край. Неколцина бяха обули ботуши, а други бяха обвили плътно краката си с кожи. Отвориха вратата на параклиса. Сред възцарилата се бъркотия от блясък на факли, викове, проклятия и възклицания очистиха параклиса от смъртоносните влечуги, като ги набутаха в кошниците. Когато операцията свърши, Амеротке се почувства по-спокоен. Шуфой също се поукроти.
— Той несъмнено е известен, че си тук — мърмореше дребният мъж. — Познат и отвратителен номер: този път още по-гадно. Но вие, господарю, сте се справили добре. Мнозина други са щели да се разпищят и да се опитат да побегнат. А змиите точно това са чакали, за да налетят.
— Бях премного уплашен — засмя се Амеротке. — И благодаря на Маат за мангалите. Ако не бяха тези гърнета с горящи дървени въглища…
— Сигурно вече сте близо до истината — заяви Шуфой.
— Мисля, че да — кимна Амеротке. — Започвам да разбирам защо Интеф и Фелима е трябвало да умрат, но продължавам да се въртя из дреболиите. Ходи ли при генерал Карнак?
— О, да. Чули са за Пешеду. Карнак превръща двореца си в крепост. Дори е докарал ескадрона на Лешоядите досами имението си — спомена Шуфой за един от елитните отряди от колесници. — Всяка порта, прозорец и врата се пазят от подсилена стража. Хети и Туро не остават назад.
— И въпреки всичко убиецът е един от тях — засмя се студено Амеротке. — Сигурен съм, но да го докажа, е по-трудно.