Отново се зачука. Ламна затвори очи и изпъшка тихо. Чираците и прислужниците й спяха в отделни помещения в другия край на къщата, а старият вратар бе глух като пън. Тя отметна фините ленени завивки и тънката завеса, окачена около леглото, за да я пази от насекоми. Пъхна краката си в обикновени тръстикови сандали и свали дебелата роба от закачалката на стената. Уви я около тялото си и внимателно я притегна в кръста. После пристъпи бързо до нощната масичка, мазна благовоние по врата си и си сложи най-хубавата перука, напоена обилно с масло. Сега нямаше време да разкрасява лицето си или да си слага бижута, но ако застанеше в сянка, Ипумер можеше и да не забележи бръчките й.
Пак се заудря по вратата. Тя запали маслената лампа и се погледна крадешком в полирания до блясък бронзов лист, който ползваше за огледало. Прецени, че изглежда достатъчно добре, а това бе особено важно: тук в града, я познаваха и трябваше да мисли за името си, следователно видът й имаше значение въпреки ранния час. Грабна маслената лампа, взе връзката ключове от скрина, излезе от спалнята и се спусна надолу по двата реда стъпала. В малкото преддверие алабастровите светилници вече бяха запалени. Ламна сподави раздразнението си и пое дълбоко дъх.
— Кой е? — извика тя, макар и да знаеше много добре.
— Аз съм, госпожо!
Ламна отиде до вратата и погледна през пролуката.
— Какво има, Ипумер? — настоя тя.
— Госпожо, моля те, отвори вратата. Зле ми е… — Ламна остави маслената лампа на малка масичка и отключи. Всички мераци за флирт отлетяха. Ипумер се бе облегнал на стената до заслонения вход; едната ръка притискаше към стомаха си, а с другата бършеше слюнката и повърнатото по устата си. Хубавият млад мъж сега бе бледен и с тъмни кръгове под очите, а гладко обръснатото му лице със слънчев загар бе плувнало в пот. — Никак не ми е добре, госпожо…
Той залитна напред. Ламна го хвана здраво за ръката. От него се носеше странна противна миризма. По-късно Ламна винаги щеше да си спомня за нея, когато обсъждаха случилото се със съседите.
— Разбира се — уверяваше ги тя. — Веднага отгатнах, че нещо не е наред. И преди съм виждала препили мъже, но Ипумер миришеше направо гадно. На нещо хем сладко, хем горчиво, също като в работилниците на балсаматорите.
Ламна помогна на младия писар да се изкачи по стълбите до стаята му.
— Дано боговете ми помогнат — с мъка изрече писарят. — Чувствам се много зле. Струва ми се, че ще повърна.
Ламна го побутна леко напред. Знаеше, че в такива случаи е добре да се поеме внимателно голямо количество вода, в която е разтворена дървесна пепел.
— Трябва да те види лекар — настойчиво рече тя, докато му помагаше да влезе в стаята си.
Опита се да го настани на тясното легло, но той отказа:
— Ще седна на стола.
Тя го подкрепи, за да стигне до стола, разположен на централно място в стаята. Някогашна собственост на съпруга й, столът беше с облегалка и подплатена с кожа седалка. Ипумер се отпусна в него. Ламна се разбърза из стаята, за да запали маслените лампи. Писарят бе в окаяно състояние. Единия му сандал го нямаше, а робата му, чиста и гладка, когато бе излязъл, сега бе изпомачкана и цялата в петна от кал и повърнато. Тя излезе бързо от стаята и се върна с празен съд, който постави до краката му.
— Искаш ли да хапнеш или да пийнеш нещо?
Ипумер поклати глава, като не спираше да отваря и да затваря уста. Приведе се напред и повърна шумно в съда; после отметна рязко глава и взря поглед в тавана. Ламна остана близо до вратата, опитвайки се да не мисли за противната миризма.
— Ипумер — умолително запита тя, — къде беше? Не е за първи път. Да повикам ли лекаря Интеф?
Младият мъж поклати глава и продума:
— Аз… След малко ще се оправя — и пак се наведе да повърне. Ламна напълни чаша с вода от каната и я постави близо до него. Гледаше го тревожно. През последния месец бе влизала два пъти в стаята му между осем и девет часа сутринта и винаги го бе намирала сгърчен на пода. И в двата случая той й бе казал, че силни болки присвивали стомаха му, докато се връщал у дома. После пристъпите отминаваха. Ипумер бе взел някакво лекарство от доктор Интеф и то спря повръщането. Сега писарят вдигна глава и се загледа в Ламна. — Съжалявам, госпожо, за безпокойството. Ако успея да поспя, ще бъда по-добре…
— Сигурен ли си? Да извикат ли приятелката ти? — продължи да настоява Ламна.