— Какво е това? — пошепна Карнак, от чието високомерие не бе останала и следа: той приличаше на смутен и безпомощен старец.
— Да, уважаеми Карнак, това е Небамум: вашият личен слуга и кръвен брат. Човекът, който е бил отгледан в домакинството ви и като младеж е бил с вас през нощта, когато сте проникнали в лагера на хиксосите и сте си тръгнали с главата на Мерецегер. Мъжът — загледа се Амеротке в лицето на Небамум със съчувствие, — който не е искал нищо повече от това да ви служи вярно до края на дните си тогава, когато всички останали сте били почетени с богатство и слава.
— Това и сторих — вметна тихо Небамум.
— Всяка огромна омраза — съгласи се Амеротке — се ражда от голяма любов. Ти беше сянка, личен слуга и съветник на генерал Карнак. Не си поискал нищо повече от възможността да се радваш на славата, която го покрива. Това е било достатъчно за теб. Карнак е герой — продължи Амеротке. — В много отношения той е корав мъж със сърце от камък. Но едва ли би ти отказал нещо, ако го помолиш, независимо какво е то…? — Небамум се съгласи, но нещо трепна в погледа му. Амеротке недоумяваше какво става с него. Слугата бе толкова невъзмутим и спокоен. Нима бе превъртял от мъка, гняв и злоба? Той сякаш едва ли не се радваше на казаното от Амеротке, че господарят му и останалите Пантери от Юга са били унизени в очите на всички. И съдията стигна до заключението, че самият той е станал част от замисъла му. — Сега съжаляваш само за едно, нали? — съвсем тихо попита той. — Че не можа да видиш всички мъртви.
— Да, уважаеми главен съдия. За змиите… — присви рамене той. — Имах нужда от още време. Разбрах, че примката започва да се затяга, след посещението ви при Нешрата.
— Очевидно е, че си разбрал.
— Уважаеми Амеротке — намеси се Хатусу, — искам да говориш по-ясно. Какви са тези приказки за змии?
— Когато отидох в дома на Нешрата — заговори Амеротке през рамо, — тя се опита да опази Небамум. Обяви, че била наела стаята на Улицата на маслените лампи и си слагала маска на Хор, за да скрие лицето си. Това беше лъжа. Дюкянджията бе сигурен, че наемателят е бил мъж. Преди да си тръгна от дома на Пешеду, слугата ми Шуфой забелязал, че Нешрата била плакала и изглеждала разтревожена. Генерал Карнак, нали и вие дойдохте в Къщата на Златната газела по същото време?
— Така е — тихо потвърди генералът.
— Небамум поиска ли разрешение да ви остави за малко?
— Да, каза ми, че искал да иде при съпругата на Пешеду, за да я утеши…
— Не вярвам, че го е направил. Имал е потайна и много бърза среща с любимата си Нешрата. Тя го е уведомила за разговора си с мен. Небамум, ти сигурно си избухнал гневно, когато си научил за лъжата й, че тя е била с маската на Хор на Улицата на маслените лампи. Защото това е много голяма грешка, която тя допусна. По този начин Нешрата остава свързана с личността, довела Ипумер в Тива. Тя се разстройва, а ти правиш опит да ме ликвидираш — Амеротке отклони за миг вниманието си към Нешрата, която вдигна винената чаша и пи жадно от нея. — Още ли я обичаш? — попита съдията.
— От цялото си сърце, премъдри Амеротке. Нали вие казахте — усмивка набръчка лицето на Небамум, — че голямата любов може да роди огромна омраза. Вие станахте възмездието, което ме настигна. Беше като надпрепускване между двама ни. Съжалявам, но изгубих — сподави той последните си думи.
— Ти ли й нареди да убие Ипумер?
Небамум сви вежди:
— Той трябваше да бъде мечът, стоварил се върху Пешеду и останалите — втвърди се лицето му и очите му заблестяха. — Отнеха ми човека, когото обичах истински. Лишиха ме от детето ми. Не исках нищо от тях. За мен нямаше медали и почести. И не са ми били потребни. Единственото, което исках, беше тя… — Амеротке настръхна, когато си даде сметка за напрегнатото мълчание в залата. — Обичам я сега. И винаги ще я обичам.
— И аз те обичам! — Нешрата бе коленичила с винената чаша в ръце. Небамум се обърна към нея. Амеротке гледаше смаян дълбокото страстно чувство, изпълнило очите на девойката. Тя отпи отново от чашата и продължи със стихове от много известна любовна поема: