Реймънд Фийст
Убийците
Пролог
Отпътуване
По билото се движеше верига войници.
Обозът бе разделен на две части и първата тъкмо потегляше с ранените и убитите, като последните щяха да бъдат изгорени с всички почести в Крондор. Ботушите и колелата на каруците вдигаха от черния път грамадни прашни облаци, които смесваха с дима на полетите с вода лагерни огньове. Оранжевозлатистото изгряващо слънце тъкмо се бе показало и придаваше цветове на сивата утрин. Чуваха се весели песни на птици, които сякаш не забелязваха последствията от битката.
Арута, принц на Крондор и владетел на Западната част на Островното кралство, се подпря на седлото и си позволи кратък миг на отдих, за да се наслади на великолепната гледка и на песента на птиците, под чийто съпровод армията му се отправяше към дома. Битката бе кратка, но извънредно кръвопролитна и макар загубите да бяха по-малки от предвижданите, сърцето го болеше за всеки изгубен войник. Ето защо Арута разчиташе красивата гледка да успокои поне за малко болката и тъгата в душата му.
Принцът все още напомняше онзи младеж, който бе седнал на крондорския трон преди десет години, ала бръчките край очите му и сивите кичури в инак гарвановочерната му коса издаваха какво са му стрували тези години.
Погледът му се плъзна по кретащите във верига каруци, сякаш той се опитваше да види всеки от ранените, да им заговори и да им изрази безкрайната си благодарност за изпълнения дълг. Само приближените на Арута знаеха, че и той е платил своята мълчалива дан от страдание, защото всеки един от ранените и убитите бе истински, верен син на Крондор и Кралството.
Арута си наложи да забрави болката и да се съсредоточи върху последствията от победата. Вече два дни врагът — сравнително малка група тъмни елфи — отстъпваше в пълен безпорядък. На много по-голяма сила моредели бе попречено да се прехвърлят с помощта на машина на разлома в околностите на Мъглива гора, благодарение на усилията на двама скуайъри — Джеймс и Локлир. Това бе струвало живота на магьосника Патрус, но благодарение на неговата саможертва противникът бе паднал в плен на собствените си противоречия. Делекан, неуспелият завоевател на света, бе загинал в схватка с Горат — благороден моределски вожд, оказал безценна помощ на Арута и хората му — докато двамата се бореха за контрол над Камъка на живота. Дълбоко в себе си Арута проклинаше съществуването на този магичен предмет в подземията на изоставения град Сетанон и се питаше дали загадката му някога ще бъде разкрита и опасността от него — премахната.
Синът на Делекан — Мороулф — бе издъхнал, прободен от кинжала на Нараб, един от бившите съюзници на Делекан. След споразумение с Нараб позволиха на останалите моредели да се изтеглят необезпокоявани, стига да се придвижват право на север. Навсякъде бяха разпратени разпореждания да им позволяват да преминават, за да могат час по-скоро да напуснат пределите на Кралството.
Междувременно кралските войски се прибираха по своите гарнизони — повечето от тях се отправяха на запад, други на север, към пограничните баронства. Тайният гарнизон, разположен северно от Сетанон, щеше да бъде преместен на ново място.
Мъглата постепенно се разсея и лъчите на слънцето окъпаха лицето на Арута. Само димът и прахолякът нарушаваха кристалната чистота на въздуха. Денят още отсега се очертаваше да е горещ — студената зима се превръщаше в бързо топящ се спомен. Арута се замисли за последното нашествие, което бе нарушило спокойствието в Кралството.
Може би грешката му бе, че след края на Войната на разлома се бе доверил прекомерно на цуранските магьосници. Близо десет години те пътуваха необезпокоявани между световете, използвайки своите магични разломи. А сега принцът се чувстваше измамен й предаден. Той много добре разбираше мотивите, които бяха накарали цуранския Велик Макала да се опита да завладее Камъка на живота — опасенията му, че Кралството може би притежава страховито оръжие, никому неизвестна могъща машина, която в една предстояща война би могла да наклони везните в полза на онзи, който я притежава. Ако беше на мястото на Макала и го глождеха подобни подозрения, той сигурно щеше да постъпи по същия начин. Но след всичко случило се вече не можеше да позволи на цураните да пътуват свободно из Кралството, а това означаваше да сложи край на десетилетие плодотворна търговия. Арута се опита да прогони безпокойството си от последствията, които можеше да донесе подобно решение, но знаеше, че в най-скоро време ще трябва да привика съветниците си, за да изготвят план за бъдещата сигурност на Кралството. Не се съмняваше, че промените няма да се понравят никому.