Общо единадесет офицери получиха нови чинове и дадоха клетва за вярност. Уилям бе последният в списъка.
Вдясно от Арута стоеше рицар-маршал Гардан, за когото това бе последната официална проява, преди да се оттегли. Той се зае да чете назначенията. Четирима от кадетите щяха да отпътуват на север, на служба при граничните барони. Петима заминаваха за различни гарнизони и казарми на запад. Двама оставаха в Крондор. Единият от тях бе Уилям.
Джеймс забеляза, че Уилям се намръщи, когато обявиха това, и се зачуди кое ли е предизвикало недоволството му. Крондор бе най-добрият избор в цялото Островно кралство, както заради удобствата, така и поради възможността за бърза кариера. Вярно, че всеки можеше да се отрупа със слава, докато служи на границата, където непрестанно имаше стълкновения, но за да те забележат, трябваше да си близо до центъра.
Арута се наведе към Джеймс и го попита:
— Ти нямаше ли някаква работа в града?
Джеймс кимна.
— Бях забравил. Кога да се върна?
— Когато имаш да ми съобщиш нещо важно.
Между другото, вече не си старши скуайър.
Джеймс се ококори.
— Ваше височество?
Арута обърна гръб на площада и го дари с вяла усмивка. Побутна го по рамото и го насочи към залата.
— Не се сърди, скуайър, но напоследък си натоварен с толкова много работа, че Деласи и Джеръм непрестанно се оплакват, задето трябвало да поемат задълженията ти в твое отсъствие. Тъй че, докато ти оставаш мой личен скуайър, ще издигнем някой друг на предишния ти пост. Освен това, щом възнамеряваш да командваш отряд от хлапетии, а доскоро си бил началник на цял гарнизон, не можеш да очакваш друго, освен понижение.
Джеймс се разсмя.
— Значи все пак имам право да заявя, че се чувствам обиден.
— Нека бъде така, щом настояваш. И една последна задача, преди да изчезнеш от хоризонта. Херцогът на Оласко и хората му потеглят утре заранта. По причини, които не разбирам, помолиха с охраната да ги придружи лейтенант Уилям.
Джеймс сбърчи вежди.
— Паулина?
Влязоха в кабинета на Арута. Принцът се настани зад бюрото и даде знак на Деласи да покани първата група, която очакваше аудиенция.
— Да, принцесата — рече той. — Тя възнамерява да бъде с баща си и принцовете по време на лова. Защо?
— Мисля, че си търси богат съпруг.
— С други думи, някой син на херцог. Джеймс кимна.
— Но не съм сигурен дали са й обяснили, че херцог Пъг не отговаря напълно на обичайната представа на хората за херцог.
— Затова пък разполага със солидни връзки — посочи Арута.
— Е, което си е вярно, вярно си е. Но няма нищо лошо да прекара известно време в компанията на Уилям. На момчето това ще му е от полза.
— Щом казваш — отвърна Арута. Първите няколко посетители вече влизаха в кабинета. — Хайде, тръгвай. Знаеш какво трябва да направиш.
— Да, сър. — Джеймс се поклони и излезе. Спусна се на двора и тръгна към казармата. Искаше да поговори с Макуирт и Уилям преди новопроизведеният лейтенант да бъде пратен на някоя опасна мисия, като например да патрулира в Долината на сънищата, иди из северните предградия, където гъмжеше от бандити. След това смяташе да повика младия Джонатан и да се захване с изграждането на мрежа от агенти.
Откри Уилям в кадетското помещение — младежът тъкмо изваждаше дрехите и багажа си от малкия гардероб, който бе ползвал, за да държи личните си вещи през изминалата половин година. Макуирт надзираваше лично последните приготовления за отпътуване на младите: рицари и поведението му се бе променило осезаемо’. Сега вече, помисли си Джеймс, приличаше по-скоро на баща, който гледа децата си. Но само след няколко седмици в Крондор щеше да пристигне нова група синове на благородници и талантливи войници и старият ветеран отново щеше да приеме ролята на строг и вечно недоволен деспот.
Уилям вдигна глава и преди Джеймс да успее да го заговори попита:
— В Крондор? Защо?
— Нямам представа, но всеки друг на твое място щеше да подскача от радост. Тук се прави кариера, Уил.
Уилям сякаш понечи да каже нещо, но после се отказа.
— Трябва да пренеса всичко това в оръжейната — рече накрая.
— Ще ти помогна — предложи Джеймс.
Уилям не отговори. Лицето му бе все така мрачно. Той препаса сабята си и метна единия от вързопите на рамо. Взе другия, два чифта обувки и няколко книги й даде знак на Джеймс да го последва.
Когато стигнаха при вратата, Уилям се поколеба, после се обърна към Макуирт.
— Мечемайстор?
— Да, лейтенант? — отвърна Макуирт спокойно.
— Исках само да ви благодаря за всичко, на което ме научихте. Надявам се в бъдеще да не ви разочаровам.