— Синко — отвърна с усмивка Макуирт, — ако имаше и най-малък шанс да ме разочароваш в бъдеще, никога нямаше да получиш тези шпори. — Той посочи ботушите на Уилям. — Ще се справиш. А сега побързай, защото другите сигурно вече са в оръжейната и ще ти се присмиват, че не можеш да си пренесеш дори багажа, без да опреш до помощта на някой паж.
Джеймс се ококори, но после изведнъж избухна в смях. Едва сега Уилям осъзна, че като новопроизведен офицер има право да нарежда на пажовете и на всеки от войниците да му носят багажа. Междувременно Макуирт се обърна към Джеймс.
— Както и вие, скуайър. Хайде, размърдайте се и двамата.
— Да, мечемайстор — кимна усмихнато Джеймс.
Стигнаха оръжейната, влязоха през широката двукрила врата и тръгнаха по коридора, между рафтовете със саби, щитове, копия и различни други оръжия. Някъде отзад се чуваха звънливите удари на ковашки чук — майсторите поправяха захабените по време на тренировки оръжия. Стигнаха стълбището в дъното на помещението и се качиха на втория етаж. Уилям остави дрехите си на пода и се огледа.
— Тази стая май е свободна — посочи той и бутна една полуотворена врата.
— Нека ти спестя някои дребни неприятности — обади се Джеймс. — Трябва да почакаш да дойде старши бакалавър-рицарят, за да ти определи стая. — Той посочи празната стая, на която се бе спрял Уилям. — А тази стая със сигурност е на капитан Трегар.
Уилям направи кисела физиономия. Капитан Трегар бе сравнително млад, напълно лишен от чувство за хумор човек, който според слуховете би трябвало да бъде изключителен войник, след като бе успял да се задържи на своя пост въпреки грубоватото си и надменно поведение. Освен това го смятаха за необикновено умен, за да изкара толкова дълго в един гарнизон, който бе под прякото командване на Гардан.
След няколко минути току-що назначеният рицар-лейтенант Гордън О’Донъл, най-младият син на графа на Мелоуско пристанище, се качи по стълбите, нарамил вързоп с дрехи.
— Свободни стаи? — попита той задъхано.
— Чакаме Трегар — сви рамене Уилям.
Гордън тръшна вързопа на пода.
— И това ако не е очакван завършек на един чудесен ден — заяви той иронично и в гласа му се долови типичният акцент на кенарарската народност, обитаваща подножието на Върховете на спокойствието. Беше широкоплещест младеж, малко по-висок от Уилям и Джеймс, с пясъчноруса коса и сини очи. Имаше червеникави, подпалени от слънцето бузи и многобройни лунички.
— И двамата ми се струвате недоволни, че ви назначиха на най-добрата служба в целия Запад — отбеляза Уилям.
— Ха, в целия Запад! — повтори Гордън. — Обзалагам се, че баща ми е помолил принца да ме остави тук, за да не се излагам на опасности. И двамата ми братя загинаха във войната — Малкълм в битката срещу цураните в самия край на Войната на разлома, а Патрик при Сетанон. Аз съм най-малкият син и баща ми е решил да ме запази жив, докато дойде време да го наследя.
— Струва ми се, че мога да го разбера — намеси се Джеймс.
— Може и да е така, скуайър, за такива като теб, които са се родили тук, но за мен на запад няма кой знае какви шансове за повишение.
Джеймс сбърчи вежди.
— Поправи ме, ако греша, но някой ден ти ще станеш граф. Какво толкова се безпокоиш за повишението?
— Нашето графство е малко — отвърна Гордън, — а на изток бойната слава се цени високо. Вие тук си имате таласъми и Братството на Тъмната пътека и какво ли не още, но ние се огъваме под натиска на Източните кралства и Кеш. Там повишенията валят като дъжд и ако не успееш да си в крак с останалите, не можеш да разчиташ на подходяща партия.
Джеймс и Уилям се спогледаха и се ухилиха.
— Значи всичко е заради някое момиче!
— Че заради какво друго? — отвърна мрачно Гордън.
— И коя е тя? — попита го Джеймс.
Лицето на Гордън стана дваж по-червено.
— Ребека, дъщерята на владетеля на Дълбок Тонтън. Баща й е херцог и ако искам да спечеля ръката й, трябва да се посипя с толкова много слава, че да заслепя дори краля.
Джеймс повдигна рамене.
— Може би навремето наистина не е имало интересни войни на запад, но откакто аз съм в Крондор, това не отговаря на истината.
— Във всеки случай — добави Уилям, — сега си назначен на най-подходящото място в целия Запад, от гледна точка на повишенията.
Нечии тежки стъпки бавно се приближиха към вратата.
— Вземете си багажа — посъветва ги Джеймс.
Миг по-късно се показа една мургава глава, следвана от широките плещи на рицар-капитан Трегар, който се качваше по стълбите. Следваха го още неколцина рицари. Когато забеляза очакващите го лейтенанти, той се намръщи, а като зърна Джеймс, на лицето му се изписа отвращение.