— Това пък какво трябва да означава? — попита той.
— Чакаме да ни определите стаи, капитане — отвърна Уилям. Другите лейтенанти последваха капитана в помещението и то се напълни. Шепнеха си нещо и се споглеждаха. Джеймс забеляза, че очакват с нетърпение реакцията на Трегар. Последният тъкмо се готвеше да заговори, когато Джеймс го изпревари:
— Принцът няма търпение рицар-лейтенант Уилям да приключи с настаняването, тъй като има специална задача за него.
Каквото и да се готвеше да каже Трегар, то остана непроизнесено. Вместо това той посочи с ръка и обяви:
— Последната стая в дъното на коридора. Тъй като сме зле с помещенията, двамата ще трябва да се свирате заедно, докато някой не се ожени или не получи друго назначение.
— Да, капитане — каза Гордън и си запробива път през останалите офицери.
— Благодаря, капитане — добави Уилям и го последва.
— Ще те чакам тук, лейтенант — рече Джеймс.
— Нещо май си далеч от любимите си пътеки, скуайър? — отбеляза Трегар. — Чувам, че напоследък човек може да те зърне по-често в каналите, отколкото в двореца.
Джеймс изгледа внимателно капитана. Имаше черни хлътнали очи и в погледа му се долавяше само гняв и презрение. Гъстите му вежди винаги изглеждаха сключени в маска на дълбоко съсредоточаване. Говореше се, че не един и двама млади офицери или войници от гарнизона били привиквани на среднощен дуел само задето си позволили да го подразнят с нещо.
— Отивам там, където ме прати принцът — отвърна внимателно Джеймс. За миг му се дощя да предизвика Трегар, но годините, прекарани сред кавгаджии като него, му подсказваха, че това е бой, който може и да не спечели. Да унижи капитана пред младите офицери би означавало да си навлече откритата му омраза, а какъвто и да беше Трегар като човек, той си оставаше висш офицер от дворцовия гарнизон. Освен това не беше изключено да си изкара яда на Гордън или Уилям.
Разочаровани от това, че очакваното забавление се отменя, другите офицери се разпръснаха по стаите или слязоха на долния етаж. Скоро младите рицари се върнаха и Уилям попита:
— Каква е тази задача, Джеймс?
Трегар се извърна и изсъска:
— Лейтенант, когато се обръщате към някой придворен, бъдете така добър да използвате титлата му! — Той помълча, после добави: — Който и да е той!
— Разбрано, капитане — отвърна Уилям. — Каква е тази задача, скуайър?
— От теб се иска да събереш отряд от дванадесет души и да придружиш гостите на Негово височество по време на техния лов. Утре, час преди изгрев-слънце, ще се представиш с отряда на ловния майстор.
— Слушам, скуайър.
Джеймс погледна крадешком към Трегар и продължи със служебен тон:
— Лейтенант, искам да ми се представите довечера преди лягане. Трябва да ви предам някои последни инструкции.
— Слушам, скуайър.
Джеймс се обърна и излезе със забързана крачка. Знаеше, че ако продължи да се размотава, само ще вкисне още повече и без това ядосания Трегар. И тогава току-виж намерил някаква неприятна задача, за да запълни времето на Уилям. Рано или късно Уилям и Гордън щяха да му хванат цаката, но засега бе още рано да ловят бика за рогата.
Джеймс не се съмняваше в способностите на Уилям да се справя с подобни затруднения. А нищо чудно и Гордън да се окажеше момче на място. Освен това Трегар не беше вчерашен и знаеше добре докъде се простират правата му по отношение на младите офицери и откъде започват задълженията, след като се бе задържал толкова дълго на служба при Гардан.
Джеймс излезе от двореца през западната врата, махна на часовоя отвън, който му отдаде чест, спря и се огледа. Навремето западната врата беше основният достъп до двореца, но от известно време я използваха предимно за церемониални посрещания, градски процесии и празненства, а основният поток бе прехвърлен към пристанищната и източната врата.
Една голяма къща се издигаше на отсрещния край на площада, който бележеше западната граница на двореца. Между къщата и портата имаше шадраван, доста скромен, но добре поддържан, защото бе един от най-старите в града, построен по нареждане на някой от първите принцове. Джеймс огледа къщата. Беше масивна постройка, предполагаща многобройни вътрешни помещения. Доколкото му бе известно, бе изоставена преди много години. Не изоставена, а незаета — поправи се мислено Джеймс. От време на време зад прозорците й се наблюдаваше някакво движение, а фасадата й показваше белези на обновление — прясно боядисани рамки на прозорците или нови решетки, всичко това за кратко. Но в момента бе очевидно, че някой се готви да се настани в нея.
— Какво става там? — попита той часовоя, като кимна към къщата.