— Нямам представа. От вчера се нижат каруци една след друга.
— Тази къща е необитавана, откакто се помня — обади се часовоят от другата страна на вратата. — Нямам представа чия е.
— Доколкото знам, я владее храмът на Ишап — подметна Джеймс. Двамата го погледнаха едновременно, но никой не попита откъде може да го знае. Явно им беше известно, че това му е работата — да знае какво става из града. И през ум не им мина да подлагат думите му на съмнение.
— Обикновено не се разделят със собствеността си — продължи да разсъждава на глас Джеймс. — Какво ли е станало сега?
Двамата часовои знаеха, че въпросът е по-скоро риторичен, и продължиха да мълчат, а Джеймс забрави за новопристигналите и насочи вниманието си към един друг проблем: Нощните ястреби.
Когато излезе в тясната уличка, Джеймс вече не носеше модните дрешки, с които се подвизаваше из двореца. Разполагаше с няколко тайника на различни места из града, където държеше дрехи, оръжие и пари, които да задоволяват всички възможни нужди. Една от тях естествено бе да умее да се слива с тълпата.
Прекоси търговската част на града и навлезе в бедняшките квартали. На нито една карта районът не беше обозначен по този начин, но всички жители на Крондор знаеха добре къде свършва търговската част и започва пристанищният район и след коя улица той се сменя с рибарския квартал. Знаеха го, защото познаването на тези райони за тях нерядко бе въпрос на добро здраве и безопасност.
Джеймс пресече с нехайна походка уличката, която маркираше границата между търговската част и бедняшкия квартал, и още щом се озова от другата страна, къщите станаха по-ниски и прихлупени, а улиците — тесни, криви и заровени в мръсотия. Тук слънцето почти не надничаше, освен когато достигаше най-високата си точка в небето.
Улиците в бедняшкия квартал бяха също толкова оживени, както и в останалите райони на града, но Джеймс знаеше добре, че са много по-опасни. През нощта, невидима, тази опасност ставаше дваж по-смъртоносна. Погледите, с които го стрелкаха, бяха колкото любопитни, толкова и изучаващи, а минувачите вървяха малко по-бързо, отколкото в другите части на града. Гласовете, които се чуваха, бяха ниски, приглушени, понякога шептящи, и всички се следяха внимателно. Убийствата в последно време бяха повишили още повече градуса на недоверието в този опасен квартал.
Джеймс свърна по една още по-тясна уличка и се приближи към една едва забележима полуотворена врата в дъното. До вратата бе спряла малка каручка и някаква прегърбена жена товареше нещо.
Джеймс извади кинжала и го обърна така, че да остане скрит в ръкава му. Когато се приближи на една ръка разстояние от жената, спря и подвикна тихо:
— София?
Жената се извърна и изправи гръб. Едва сега Джеймс си позволи да се поотпусне. Жената пред него имаше посивяла коса, сред която се мяркаха редки черни кичури, колкото да припомнят за истинския й цвят на младини. Тя протегна ръка, сякаш се готвеше да го спре. Миг по-късно от устните й се отрони облекчена въздишка.
— Джими! Изкара ми акъла. От пет години не съм те виждала.
Джеймс застана до каручката и погледна към полуотворената врата.
— Тръгваш ли си?
— Веднага щом натоваря.
— Накъде ще поемеш?
— Не зная, а и не съм сигурна, че искам някой в Крондор да го знае.
Джеймс огледа лицето й. Не беше застаряваща красавица — по-скоро на младини бяха определяли чертите й като конски, — но в позата и осанката й се долавяше спотаена сила, която й бе спечелила цял легион от верни и нерядко заможни любовници. Но основният й занаят беше друг — заклинания, магии, чародейства, вълшебни отвари, заради които бе живяла доста самотно, ако се изключеха неколцина верни приятели — между които и Джеймс.
— Нямам нищо против, щом си решила да изчезнеш — заговори той, — но все пак би ли ми казала защо го правиш?
— Сигурно си чул за убийствата, Джими. Не може да не знаеш, след като си човек на принца.
— Да не се боиш, че може да се присъединиш към партията на мъртъвците?
Тя кимна.
— Може би не си забелязал, но по-голямата част от убитите, които не са били членове на Гилдията на крадците, са практикували моя занаят.
— Магьосници? — попита Джеймс внезапно заинтригуван.
— Петима от най-добрите, доколкото ми е известно. Имената им сигурно няма да ти говорят нищо, защото са известни сред ограничен кръг. Ние не сме обществени фигури като онези от Звезден пристан. Някои от нас предпочитат да работят инкогнито.
— А останалите?
— Занимават се с неща, на които все още не се гледа с добро око сред хората.