— Черна магия?
— Нищо чак толкова зловещо. По-скоро помощ, когато някой търговец помоли товара със зърно на конкурента му да изгние, или комарджия има нужда от солидна печалба. Сред нас има такива, които винаги са готови да откликнат на подобна молба.
— Срещу известно заплащане естествено.
София кимна и каза:
— Джеймс, някой избива магьосниците на Крондор.
— И колко още останаха? — попита Джеймс и неволно се озърна.
— Помогни ми да обърна каручката. Ох, трябваше да го направя, преди да започна товаренето.
Джеймс помогна на жената да обърне каручката към изхода на улицата и се подпря на стената, докато тя прикрепваше вързопите с въже.
— Защо не си купиш пони?
— Нямам толкова пари — отвърна жената и задърпа каручката по улицата.
— София, мога… да ти отпусна малък заем. Ти беше толкова мила с мен, когато бях малък.
Тя се усмихна и годините й проличаха.
— А ти беше странно момче, Джими. Странно, но никога грубо. Все пак ти благодаря за предложението. — Когато стигнаха ъгъла, тя спря и се обърна към него: — Май забравих да те питам защо дойде при мен.
Джеймс се усмихна.
— Всъщност, заради един дребен магьоснически проблем. — Той й разказа накратко за амулета на принцеса Паулина и неговия ефект и завърши с думите: — Помислих си, че ако младият ми приятел настоява да прекарва още известно време в компанията й, ще му е нужна защита срещу подсиления й чар.
София се изкиска на определението му.
— Подсиления чар. Това ми харесва. Е, да знаеш, че май имам нещо, което може да помогне на приятелчето ти. — Тя заобиколи каручката и се наведе над един от вързопите. Извади една малка торбичка и започна да рови в нея. — Тука имам една много полезна билка, която обаче действа само няколко часа. Не, не това. — Тя вдигна един малък пръстен от сребристосив метал, върху който бе кацнало самотно полускъпоценно камъче. — Ето какво може да свърши работа. — Тя го подаде на Джеймс. — Пази приносителя си от различни дребни заклинания и чародейства. От рода на онова, което използва младата дама. Безполезно е срещу всяко по-силно заклинание, но поне ще неутрализира опитите й да въздейства на младежа по друг начин.
Джеймс взе пръстена.
— Благодаря. Какво ти дължа?
— За теб — нищо. — Тя отново се запрегна в каручката.
— И откъде тази внезапна щедрост?
— И друг път си ми правил услуги, Джими. Да го наречем подарък на раздяла. — Тя дръпна каручката и излезе на оживената улица, която скоро щеше да я изведе от бедняшкия квартал.
Покрай Джеймс претичаха две момчета и той мигом отскочи. За миг си помисли, че са от уличните хлапета, които винаги действат по двойки — едното ти отвлича вниманието, а другото през това време ти отмъква кесията. После осъзна, че са най-обикновени деца, които се гонеха за забавление. Въпреки това по навик опипа кесията си, която се оказа на мястото си. След това настигна София.
— Позволи ми тогава да отвърна със същия жест. Там, където отиваш, ще са ти нужни средства за ново начало.
Тя се усмихна и очите й блеснаха, докато приемаше от него шепата монети.
— Джими, винаги си бил мой приятел.
— А когато се успокоиш, че си в безопасност, прати ми хабер къде си.
— Обещавам — рече тя, потупа го по рамото и затегли каручката по пътя към източната порта.
Джеймс я изпрати с поглед, после закрачи обратно към двореца. Преди да се заеме със следващата задача за деня трябваше да обсъди някои неща с принца.
Все още нямаше напълно ясна представа какво се крие зад всички тези на пръв поглед случайни убийства на граждани в Крондор, но фактът, че между тях имаше и магьосници, бе достатъчно важен, за да го сподели с Арута.
Следобедното слънце напичаше, ала Джеймс усещаше мъртвешки хлад в костите си.
Глава 7
Засада
Конете изцвилиха.
Уилям се огледа. Откакто го бяха произвели в офицерски чин, беше под постоянно напрежение, макар че го придружаваше един опитен сержант и малка група подбрани войници. Въпреки грубоватото си държане в офицерското помещение капитан Трегар го бе повикал настрана и го бе посъветвал:
— Ако искаш да се правиш на глупак пред хората си, издавай заповеди. Ако държиш да изглеждаш като човек, който знае какво прави, остави на сержант Матюс да взема решенията.
Уилям не можеше да признае с ръка на сърцето, че съветът му се понрави, но реши да го спазва стриктно. До момента никой не можеше да го обвини, че не изглежда като офицер, който знае какво прави. Той се обърна към сержанта.
— Матюс!
— Да, сър! — дойде незабавният отговор.
— Намери ни местенце, където да обядваме на спокойствие.