Пътят, по който се придвижваха, се извиваше нагоре из гористите хълмове на Северен Крондор. Уилям бе непрестанно нащрек, макар да нямаше никакви причини за безпокойство, тъй като този район се смяташе за относително спокоен. Случваше се от време на време някоя банда да нападне пътуващи търговци, но едва ли би дръзнала да се нахвърли срещу конен отряд войници. Принцът ненапразно бе спрял избора си върху този район — освен с изобилието на дивеч той бе известен и с относителната си безопасност.
— Сър — докладва сержантът, вперил в него искрящите си сини очи. — Зад завоя има хан. Не бих предложил да нощуваме в него, но за обяд ще свърши работа.
— Прати някой напред да предупреди, че идваме — нареди Уилям.
Слушам, сър.
Един от войниците пришпори коня си в галоп по пътя и когато отрядът доближи хана, там вече всичко беше готово. Ханът бе двуетажен, от комина се виеше дим. Знакът на вратата изобразяваше пътник с торба на рамо, приседнал под дърво с разлистени клони.
— Наричат го „Дървото и пътникът“ — докладва сержантът.
Ханджията ги очакваше отпред. Войникът, изглежда, го бе предупредил, че гостите са знатни и изтъкнати, без да му казва кои са, и мъжът им се закланя почтително, докато слизаха от конете.
Херцогът на Оласко слезе без чужда помощ, но прислужникът се завтече и подаде ръка на принцеса Паулина. Облечена по момчешки с бричове и тясна фланела, тя не обърна внимание на протегнатата и ръка и сама скочи от седлото.
— Умирам от глад! — бяха първите й думи. — Какво е днешното меню? — обърна се тя към ханджията.
— Милейди — поклони се мъжът, — ще ви предложим еленско на шиш в пикантен сос. Имам също така печена дива кокошка, която ще е готова до половин час. Освен това ще ви препоръчам тукашното сирене и прясно изпечен хляб, ябълки и други свежи плодове, както и сушени. Ей сегичка ми донесоха току-що уловена риба, но още не е сготвена. Ако желаете, ще наредя да…
— Еленското и кокошката ще свършат работа — прекъсна го херцогът. — Но първо — ейл. Умирам от жажда — и от глад.
Уилям се разпореди войниците да се погрижат за конете и багажа, след това се присъедини към останалите гости и подхвърли:
— За мен само ейл и плодове. Първо нахранете войниците.
— Благодаря, лейтенант — обади се зад гърба му Матюс.
Уилям знаеше, че войниците са закусили солидно тази сутрин и тъй като бяха привикнали с продължителни маршове, едва ли щяха да са толкова изгладнели, колкото хората на херцога. Но без съмнение щяха да оценят загрижеността му. Той последва благородниците в гостната. Подредбата бе скромна — две големи квадратни маси в центъра на стаята, две малки кръгли в двата ъгъла, стръмна стълба покрай едната стена, водеща към втория етаж, и тезгях, зад който върху рафтове бяха подредени различни шишета. Отстрани бе вратата на кухнята. Другата стена бе заета от голямо опушено огнище. Явно тук също се готвеше, тъй като откъм кухнята се приближи една жена, която постави нещо в къкрещото над огъня гърне. Над жаравата бе поставен шиш с нанизан на него еленски бут, за чието равномерно изпичане се грижеше едно момче — гледаше ококорено ту бута, ту току-що влезлите благородници.
На една от кръглите масички бяха седнали двама мъже. Не изглеждаха въоръжени и първата преценка на Уилям бе, че не представляват заплаха. Единият бе доста възрастен, с посребряла оредяла коса, която висеше на масури до раменете му. Имаше голям закривен като клюн нос, който обаче не се забелязваше заради очите му. В тях се долавяше някакво властно предизвикателство. Едва сега Уилям забеляза, че дрехите му са от скъп вълнен плат, макар и да не са ушити по последна дума на модата. Събеседникът му бе загърнат в сиво наметало с отметната назад качулка. Беше или монах, или жрец, а може би някакъв магьосник, помисли си Уилям. Реши, че няма да е зле, ако поразучи кои може да са тези двамата и дали не представляват някаква заплаха.
Огледа се и забеляза, че ханджията продължава да кръжи трескаво около херцога и неговите хора. Тъй като моментът му се видя удобен, прекоси помещението и спря до масата в ъгъла.
— Нещо против да ми кажете каква работа имате тук? — попита той двамата непознати.
Мъжът с наметалото вдигна рязко глава, но като видя, че пред него стои офицер от личната стража на принца, отвърна:
— Сър, ние сме най-обикновени пътници.
Уилям долови нещо да преминава между двамата и за миг заподозря, че може да е мисловна реч. Той самият умееше да разговаря с животни — дарба, която притежаваше по рождение, макар досега да не й бе открил полезно приложение. Но когато въпросът опираше до по-висша магия, си оставаше само един ням наблюдател, въпреки че успяваше да долови присъствието й.