— Може би утре ще получим по-благоприятни сведения.
С напредването на вечерта херцогът и синът му постепенно се увлякоха в спомени за предишни ловни излети и всеки взе да се хвали с успехите си, Паулина прекарваше времето си, зареяла поглед в далечината или в напразни опити да пофлиртува с Уилям, но той ги отклоняваше вежливо. Единствен принц Владич мълчеше, погълнат от мислите си.
След като слугите отнесоха останките от вечерята, Уилям се извини и стана, като се оправда, че трябва да провери постовете. Херцогът кимна и му махна да върви.
Уилям откри почти веднага сержант Матюс и го попита:
— Как е обстановката?
— Спокойна, сър.
— Аз ще си легна. Събуди ме за последната смяна.
— Искате да дежурите ли, сър? — попита с привидно безразличие Матюс.
Уилям знаеше, че много офицери оставят надзора на постовете на своите сержанти.
— Да, за да можеш и ти да поспиш преди утрешния преход — отвърна той с глас, от който личеше, че решението му не подлежи на промяна.
— Слушам, сър — кимна Матюс и Уилям тръгна към мястото, където бе оставил завивките си. Легна с доволна въздишка, загърна се в одеялото и почти веднага се унесе в сън.
Уилям отвори очи, отметна одеялото и се изправи още преди да осъзнае какво го е събудило. Не беше някакъв звук, нито вик или сигнал за тревога, а по-скоро усещане. Почти веднага успя да го определи. Конете бяха обезпокоени от нещо и умът му бе доловил тревогата им, сякаш я бяха изказали гласно. Само след секунди щяха да започнат да цвилят. Той тръгна към мястото, където ги бяха завързали. Животните бяха повдигнали глави и наострили уши, а ноздрите им душеха нощния въздух.
Уилям не обичаше да разговаря с конете. Умовете им бяха странни, разделени.
„Какво има?“ — попита той мислено най-близкото от животните.
„Ловец! — дойде отговорът, придружен от неясното изображение на нещо, което се прокрадва в гората. — Подушвам ловец!“
Уилям погледна срещу вятъра — в посоката, от която идваше миризмата — и попита:
„Човек?“
Отговорът бе неясен. Някои от конете излъчваха образи на същество, наподобяващо голяма котка.
— Нещо не е наред ли, сър? — попита го Матюс, застанал до него.
— Не зная — отвърна Уилям шепнешком. — Конете са изплашени.
— Да не би в гората да има глутница?
Уилям не посмя да сподели със сержанта необичайната си способност. Вместо това само кимна.
— Може и да се навърта някое животно и конете да са го усетили…
Още преди да завърши изречението, конете започнаха да цвилят и да се дърпат уплашено.
— Тревога! — извика Матюс. — Всички на оръжие!
Уилям измъкна сабята и в същия миг нещо голямо и черно профуча край него, но едва когато го подмина, носейки се на известно разстояние от земята, той осъзна, че не е птица, а едро четирикрако същество. То прекоси с няколко скока лагера, мярна се за миг край огъня и се изгуби от другата страна.
— Проклет да съм! — викна Матюс. — Това беше черен леопард!
Наскачалите мъже бяха вдигнали оръжията си. Херцогът и синовете му изскочиха от шатрата. Когато Уилям се приближи към тях, вече им бяха докладвали за появата на голямата черна котка.
— Страхотно, а? — посрещна го херцогът с усмивка. — Колко мило от страна на леопарда да ни съобщи по този начин за присъствието си. — Той се огледа и попита: — Колко е часът?
— Остават три часа до изгрев-слънце, ваша светлост — обади се Матюс.
— Добре — кимна херцогът. — Хайде първо да закусим, а после ще тръгнем по дирите на тоя чернокож дявол.
— Както наредите, ваша светлост — рече Уилям.
Херцогът се върна в шатрата, а Уилям нареди да приготвят по-рано закуската. Не се съмняваше, че когато слънцето се покаже над хоризонта, вече ще са далеч навътре в гората.
Скоро започна да се развиделява и той отправи тревожен поглед към близките дървета, скрити от ниска мъгла. Не можеше да се отърве от странното усещане, че леопардът се спотайва там и ги наблюдава.
Херцогът се появи само след няколко минути — потриваше нетърпеливо ръце.
— Лейтенант, да закусим здраво, че ни чака дълъг ден.
— Разбира се, ваша светлост — отвърна Уилям и с мъка откъсна поглед от гората.
Докато вървяха към шатрата на херцога, благородникът подметна:
— Ама голям късмет извадихме, че чудовището реши да ни се покаже само, а? Човек би си помислил, че направо ни кани да тръгнем подире му.
Уилям не отговори, но мислите му съвпадаха с думите на херцога. Само дето той не смяташе случая за толкова невинен.
Следван от сина си, племенника и дъщеря си, херцогът се промъкваше безшумно през обвитите в мъгла дървета. Съвсем близо зад тях вървеше Уилям с отряда си от шестима войници. Най-отзад се придвижваха слугите и носачите. От откъслечните си наблюдения върху действията на херцога Уилям бе стигнал до заключението, че той е опитен ловец. Движеше се съвсем безшумно дори в сравнение с войниците.