Уилям почувства, че по гърба му преминават ледени тръпки. Значи целта бе не само смъртта на един наследствен принц — крайната цел бе да се предизвика война.
Глава 8
Атака
Слугите се втурнаха напред.
Уилям даде знак на Матюс да разузнае местността около хана, докато слугите приготвят стаите за херцога и хората му. След края на атаката на магьосниците младият офицер бе преценил набързо ситуацията и бе стигнал до няколко заключения.
Първото бе, че двама или трима много могъщи магьосници бяха осъществили нападение, организирано и планирано до последната подробност. Което означаваше, че са били предизвестени за приближаването на херцога. Уилям се замисли какъв може да е източникът на тази информация — шпионин в двореца или случаен наблюдател, който ги е видял, когато са напускали града. Съжали, че Джеймс не е с тях, защото той бе много по-опитен в подобни ситуации. Уилям не беше кой знае какъв специалист по интригите, битката бе неговата истинска стихия — стратегия и тактика, тилова поддръжка, отбрана и нападение.
Второто неприятно заключение бе, че току-що е загубил седем от двайсетте си войници и около половината прислуга. Почти всички бяха загинали при атаката на хищниците. Само бързата реакция на херцога бе спасила Владич и Паулина от подобна участ.
Странно бе, че разказите на очевидците за сражението се разминаваха. Някои от слугите твърдяха, че са видели и облечени в черно хора между леопардите, докато други заявяваха, че не е имало нищо подобно. Сред първите бяха херцогът, Паулина и Владич.
След като се убеди, че херцогът е твърде тежко ранен, за да потеглят веднага за Крондор, Уилям прати конници за подкрепление в града, а отрядът се разположи в хана. Заръча, освен войници да им изпратят и знахар. Сержант Матюс бе успял да намали кръвотечението на раната на херцога с помощта на изкусно пристегната превръзка, но бинтът бързо подгизна от кръв и херцогът видимо губеше сили.
Принцеса Паулина също даваше признаци, че се нуждае от помощ, но Уилям не знаеше как да постъпят с нея. Тя седеше, зареяла невиждащ поглед нанякъде, и приличаше на уплашено дете.
Скоро се спусна нощта и Уилям излезе да провери постовете. Бяха му останали само единайсет войници — трима прати в града за подкрепление, а трима други бяха ранени. Дори да се прибавеха двамата принцове, пак не разполагаше с достатъчно годни да носят оръжие хора в случай на нова атака. Не можеше да разчита, че ще удържи дълго крайпътния хан, нито на помощта на ханджията и семейството му.
Умът му прехвърляше трескаво различни възможности. Всичко, което знаеше за магията, бе научил в Звезден пристан, сред едно сравнително добре организирано общество на магьосници, решили да изучават заедно това изкуство и да споделят познанията си.
Въпреки това бе чувал разни истории — най-вече от младите студенти, — които бе взел за рожба на тяхното въображение — истории за черни заклинания и тайни ритуали, извършвани от поклонниците на злите сили. Не всички магьосници мечтаеха да постъпят в Звезден пристан и да станат част от нещо голямо и красиво — имаше такива, което предпочитаха да останат настрана и да задоволяват най-ниските си амбиции.
Та някои от тези истории бяха за магьосници, които продавали черни отвари и зловредни талисмани на почитателите на тъмната магия, както и за такива, дето се прекланяли пред луди богове. Ритуалите им, шепнеха си студентите, били кървави и жестоки и Уилям дълго време — до днешната атака — бе смятал тези разкази за измислени, колкото да плашат вечер децата край огнището.
Сега обаче не се съмняваше в тяхната достоверност.
Все така унесен в тези мрачни мисли, той се прибра в хана. Посрещнаха го двама от войниците му, които бяха задържали човека, представил се като Сиди.
— Защо си още тук? — попита го направо Уилям.
— Ханджията ми каза, че утре оттук щял да мине известен търговец с добра репутация — отвърна мъжът с орловия профил. — Сметнах, че ще е по-безопасно да пътувам с него и охраната му. — Той погледна многозначително раните на Уилям. — Виждам, че предположенията ми са били правилни.
Уилям не можеше да се пребори със завладялото го подозрение.
— Човекът, с когото вечеря вчера — заговори той, — онзи, дето се представи за Джакуин Медоса. Той ни нападна.
Дори мъжът да знаеше за атаката, изненадата му бе напълно убедителна.
— Значи е бил бандит?
— Не, магьосник. Имаше и приятели.