— Така си и помислих — кимна Сиди. — Разправяше ми нещо за някаква сила, на която служел, но аз реших, че го прави, за да ме впечатли, та да му платя вечерята. — Сиди поклати глава. — Вярно, че не приличаше на бандит.
Уилям стигна до извода, че няма смисъл да го подозира в съучастие. Ако беше така, Сиди едва ли щеше да остане в хана.
— Имали сте късмет, лейтенант — продължи Сиди. — Покрай пътешествията си разбирам малко от магии и трябва да ви кажа, че дори най-слабото заклинание може да причини сериозни неприятности.
Уилям вдигна ръка и показа пръстена, който му бе подарил Джеймс.
— Ето това ми спаси живота. Носех го по съвсем друга причина, но то отби едно заклинание срещу мен, или поне го отслаби дотолкова, че да успея да довърша магьосниците.
Докато съобщаваше за смъртта на тримата магьосници, той втренчи изпитващ поглед в лицето на Сиди, но отново съзря само искрено учудване:
— Магьосници ли? Значи не е бил само един?
Уилям кимна.
— Важното е, че са мъртви.
— Наистина чудесен завършек.
Появи се един прислужник и докладва:
— Лейтенант, състоянието на херцога се влошава.
Уилям понечи да се качи по стълбата, но Сиди го улови за рамото.
— Позволете ми да дойда с вас. Имам известни, макар и скромни, лечителски умения.
Уилям се поколеба, но после кимна.
— Ще си взема торбата от стаята, там нося билки.
Уилям даде знак на един от войниците да придружи Сиди до стаята му и се отправи към покоите на херцога.
Това беше най-голямата стая в хана, но въпреки това малка, според дворцовите стандарти. Херцогът лежеше в леглото, бледото му лице бе покрито с едри капки пот. Малко по-късно влезе Сиди, нарамил голяма платнена торба. Под строгите погледи на Казамир и Владич присъстващите се отместиха, за да направят място. Сиди сложи торбата на леглото до главата на херцога, огледа раната и каза:
— Краищата й са потъмнели. Тук нещо не е наред.
— Нищо чудно, като се има предвид кой го рани — тихо каза Уилям.
Сиди се замисли, после заговори отново:
— И друг път съм виждал магьоснически рани, които не зарастват. Убийците използват кинжали с натопени в отвара остриета, а някои зверове могат да разкъсват кожата така, че после да не заздравява изобщо. Познанията ми по този въпрос са оскъдни, но тук имам един прашец, който може да забави процеса, докато го откарате в някой храм.
— Говори с мен, човече — обади се херцогът. — Не съм умрял.
— Хиляди извинения, сър — сепна се Сиди. — Още като ви видях вчера, си рекох, че трябва да сте човек с голяма власт и положение. Боях се да не ви оскърбя, като се обръщам направо към вас.
— Милорд, този човек е Сиди и каза, че би могъл да ви помогне.
— Прави каквото знаеш — изстена херцогът, после добави отпаднало: — Моля те.
Сиди отвори торбата и извади една кесия.
— От това ще ви заболи, милорд.
— Прави каквото трябва. — Херцогът стисна зъби.
Тъканта около раната беше белезникава и подпухнала, а от самата рана сълзеше кръв, примесена с жълтеникавобяла течност. Миришеше на гнило. Сиди отвори кесията и посипа раната със зеленикав прашец. Херцогът изстена и със свистене си пое въздух през стиснатите зъби. Казамир улови ръката на баща си и херцогът на свой ред стисна неговата; от очите му бликнаха сълзи.
След около минута той обяви с разтреперан глас:
— Божичко, все едно ми завряха нагорещено желязо в раната!
Сиди кимна.
— Почти същото е, милорд. Прашецът изгаря заразата. Невинаги от него минава, но поне досега е помагал.
— Мисля да поспя — рече уморено херцогът.
Стаята бързо се изпразни. Вътре остана само Казамир, за да бди над баща си. Владич отведе Уилям настрана и го попита тихо:
— Лейтенант, какво е положението?
— Разполагаме с дузина войници, сградата е подходяща за отбрана. Надявам се утре предобед да пристигне подкрепление, поисках с войниците да пратят и знахар.
— Дано да сме живи, докато дойде помощта. Очакваш ли друга атака?
— Не зная какво да очаквам, но съм се приготвил за най-лошото.
— Разкажи ми за атаката — рече Владич. — Одеве спомена, че разбираш малко от магия. Какво всъщност знаеш?
— Баща ми е херцогът на Звезден пристан — там израснах и аз. Виждал съм и съм чувал най-различни неща. Тези тримата, които ни нападнаха, според мен са едни от най-добрите магьосници, следващи Нисшия път. Онзи, който примами чичо ви… — Уилям направи пауза, после продължи: — Някои магьосници се заклеват пред тотемни същества — в замяна на определени способности. Една от тях е способността да приемат облика на тези същества. Колкото по-дълго време прекара магьосникът в кожата на животното, толкова повече мисли като него, така че това е опасна игра. Но колкото по-могъщ е магьосникът, толкова по-силно става животното. Тотемът на големия черен леопард ни подсказва, че този човек, който се наричаше Джакуин Медоса, е един от най-могъщите познавачи на тази магия. Мисля си, че баща ми със сигурност е чувал за него.