Само след минута до слуха му долетяха гласове, но отначало думите бяха неразличими. После чу един от преследвачите му да казва:
— Не може да е избягал надалеч. Той е още хлапе.
— Видял ни е — отвърна водачът и Лимм веднага го позна. Макар да бе зърнал и единия, и другия само за миг, в самото начало на преследването, бе запечатал образите им в паметта си. Не знаеше името на водача, но познаваше добре други като него. Бе прекарал целия си живот сред подобни мъже, но малцина от тях бяха толкова опасни.
Лимм не хранеше илюзии относно собствените си възможности — знаеше добре, че не може да се справи с двамата мъже. Не беше страхливец, но предпочиташе да прибягва до смелостта си само когато това щеше да му е от полза. Не се съмняваше, че тези двамата няма да се церемонят с него. Щяха да му видят сметката без капчица колебание, тъй като той единствен можеше да ги издаде за участието им в едно ужасно престъпление.
Младият беглец се огледа и забеляза, че от тавана се стича струйка вода. Рискувайки да бъде разкрит, той насочи тънък сноп светлина нагоре. Левият край на решетката не достигаше до края на отвора, над който започваше почти вертикална шахта.
Без да се двоуми, младежът се изкатери до ръждясалата решетка, пъхна ръка от другата страна и се опита да промуши жилестото си тяло през тесния отвор. Първо прокара главата си, като се молеше на Банат да му помогне и този път да отърве кожата. След това се извъртя, като остърга болезнено ухото си в грапавия таван. Обезпокоителните шумове се приближаваха. Почти веднага след това усети в устата си соления вкус на кръвта от прехапания си език. За миг го завладя паническия страх, че ще го заловят, докато виси безпомощен на решетката.
После главата му премина от другата страна, а след нея изтегли и другата си ръка. За да прекара гръдния си кош, трябваше да издиша максимално въздух. Едва сега осъзна, че фенерът е твърде голям, за да го издърпа след себе си. Помисли за миг, после разтвори пръсти и го пусна да падне на пода.
— Там е! — извика някой от мрака веднага щом се чу металното дрънчене на фенера.
Лимм се промуши през дупката и се изправи внимателно върху решетката, като се ориентираше пипнешком в мрака.
— Проклети да са всички подземни плъхове! — изруга някой наблизо.
— Не можем да минем оттук — чу се друг глас.
— Но острието ми може!
Събрал цялата си сила, младият крадец започна да се катери нагоре по шахтата, подпирайки се от време на време с гръб в стената, за да си поеме дъх. Под него се разнесе стържене на метал в решетка. Ако се беше забавил още няколко секунди, сега острието щеше да е забито в тялото му.
— Изкатерил се е нагоре в шахтата — изсумтя някой отдолу.
— Значи ще излезе на горното ниво.
За миг ризата на гърба на Лимм се плъзна и той се изплаши, че ще се строполи надолу. Натисна по-силно с крака, молейки се да се задържи още малко. След секунда приплъзването му спря и той си пое дъх.
— Изчезнал е! — извика един от мъжете, които го преследваха. — Ако щеше да падне, досега да е паднал.
— Качете се на горното ниво и се разпръснете! — извика водачът. — Ще има награда за онзи, който го убие! Искам този плъх до зори да е издъхнал!
Лимм продължи да пълзи нагоре — едната ръка, кракът, другата ръка, три-четири сантиметра нагоре, после два-три надолу. Бавен и мъчителен напредък, който предизвикваше раздираща болка в мускулите му. Хладното течение, което се спускаше насреща, му подсказваше, че наближава по-горното ниво. Молеше се само каналът да е достатъчно широк, за да може да се придвижва по него. Нямаше никакво желание да се връща през тесния отвор на решетката.
Когато стигна горната част на шахтата, спря да си поеме дъх и опипа внимателно ръба. Пръстите на едната му ръка докоснаха нещо плъзгаво, но с другата успя да се залови здраво. Вече си мечтаеше за гореща вана, в която да остави цялата натрупана по дрехите и тялото му мръсотия.
Увиснал на ръце, прилепен към стената на шахтата, Лимм напрягаше слух да долови и най-малкия шум. Даваше си сметка, че мъжете, които го преследваха, може да се появят тук всеки момент. Импулсивен по природа, с времето той бе научил ползата да се въздържа от прибързани действия. Седем момчета се бяха появили в странноприемницата „При Мамчето“ — безопасното пристанище на Шегаджиите — приблизително по едно и също време, с не повече от няколко седмици разлика. Другите шест вече не бяха между живите. Две от тях загинаха при падания от покриви. Три бяха обесени като обикновени престъпници по време на размириците. Последното издъхна предната нощ в ръцете на мъжете, които сега преследваха него — на това убийство бе станал свидетел младежът…