Арута се изправи и Джеймс и Уилям скочиха.
— Ще отида да навестя херцога на Оласко и семейството му. Добавете към гореизброения лист и въпроса: защо трябваше да нападат херцога, докато е на приятелско посещение в нашата страна?
— Значи четири — промърмори Джеймс.
Арута отиде до вратата и я отвори, без да чака прислугата.
— Утре сутринта ви искам и двамата на сутрешния сбор на двора. Уилям изчака принцът да се отдалечи по коридора, после попита шепнешком Джеймс:
— Май се изложих напълно, а?
— Не напълно — успокои го с усмивка Джеймс. — Какво има между теб и онова момиче?
— Това е дълга история — смотолеви Уилям, забил поглед в пода.
— Разкажи ми я — имаме време.
— Май нямаме. Трябва да се явя на доклад при Трегар.
— Не е необходимо. Съобщено им е, че си повикан от Арута. Отсега нататък всеки път, когато си с мен или на доклад при принца, те ще знаят, че изпълняваш специално поръчение. Нищо повече.
Уилям въздъхна.
— А като дойдох тук, си мислех, че ще изкарам подготовката и после ще ме пратят на някой граничен пост.
Джеймс прихна.
— Ти си роднина на принца, макар и приемен. Нима очакваше да те пратят да гниеш зад стените на Висок замък или Железни проход?
— Защо не? Никога не съм се мислил за част от дворцовото семейство.
— Нищо чудно, след като си израсъл на оня остров сред магьосници.
Уилям се прозя.
— Щом не е нужно да се явявам на доклад, може поне да поспя.
— А, не — спря го Джеймс. — Чака ни още работа.
— Работа ли? Сега?
— Да. А освен това искам да чуя всичко за теб и тази Яжара.
Вместо да отговори Уилям завъртя очи към тавана в немия въпрос: „Защо на мен се случва всичко това?“
Джеймс дръпна вратата и пристъпи в шумната странноприемница. Уилям вече приключваше разказа си за връзката си с магьосницата, която възнамеряваха да поканят в двора.
— Та, виждаш ли, аз бях само едно глупаво момче, а тя се държа много мило. Въпреки това още ме е срам. Не зная какво ще кажа, когато се появи.
— На колко години беше тогава?
— На шестнайсет.
Джеймс огледа странноприемницата.
— Мисля, че те разбирам. Макар че на твоите години имах доста по-богат опит с жените. Не точно в този смисъл естествено. — Той махна с ръка. — Ей там има свободна маса.
— Защо дойдохме тук? — попита Уилям, когато седнаха.
— Първо — да се порадваме на обстановката — отвърна привидно нехайно Джеймс. Уилям се намръщи, сякаш не разбираше за какво говори. — Пък и докато седиш в твоята тясна стая в компанията на онзи, другия млад офицер…
— Гордън — подсказа Уилям.
— Да, Гордън. — Джеймс кимна. — Сигурно не можеш да правиш нищо, освен да дрънкаш празни приказки или да си блъскаш главата над предстоящата задача. Освен това обещах на Талия да те доведа пак.
— Какво си обещал? — подскочи Уилям, но в същия миг до тях застана Талия.
— Джеймс, Уилям, радвам се да ви видя. Какво обичате?
— Два пъти ейл, ако бъдеш така добра — поръча Джеймс.
Девойката се обърна и дари Уилям с мила усмивка, преди да се отдалечи.
— Видя ли? — сръга го Джеймс.
— Какво да видя?
— Ами тя те харесва.
Уилям се извърна и изпрати момичето с поглед.
— Мислиш ли?
— Сигурен съм. — Джеймс се наведе през масата и го стисна приятелски за рамото. — Повярвай ми. Тя те мисли за принц.
— Какво? — Уилям подскочи. — Казал си й, че съм принц?
Джеймс се разсмя.
— Не, дървена главо. Казах й, че си „благороден като принц“. Ужасно мил млад човек.
— Уф, това ли? — въздъхна Уилям и се облегна назад. После отново втренчи поглед в Джеймс. — Значи наистина смяташ, че ме харесва?
Джеймс едва сдържа смеха си, тъй като девойката междувременно се върна с поръчката. Докато поднасяше чашите, Уилям си позволи да й се любува скришом, но веднага след като се изправи, отмести поглед. Тя го изгледа внимателно и попита:
— Уил, нали не се опитваш да ме избягваш?
Уилям я погледна и като видя, че му се усмихва, й отвърна по същия начин.
— Не, аз просто… сега изпълнявам една задача по поръчка на принца.
— Ами това е чудесно — изчурулика тя, прибра парите, които Джеймс бе оставил на масата, и се отдалечи.
Уилям отпи от ейла и погледна Джеймс. Преди да успее да каже нещо, Джеймс повтори уверено: