— Мъртъв е.
— Но защо?
Джеймс бръкна под наметалото на убития и извади окачен на верижка амулет. Беше изработен от тъмен метал, с гравиран отгоре ястреб.
— Нощни ястреби — прошепна той и се огледа. — Чакай ме тук.
Уилям кимна мълчаливо и Джеймс се изгуби в нощта. Секундите се нижеха бавно и младият рицар се зачуди къде ли се е дянал Джеймс. За всеки случай улови меча с две ръце. Тъкмо когато вече се питаше дали да не повика градската стража, Джеймс се появи също така неочаквано и безшумно, както беше изчезнал, следван от двама жандарми.
— Ето — посочи той труповете. — Искам един от вас двамата да ги пази, а другият да изтича за фургон. Ще ги откарате в двореца.
— Разбрано, скуайър — каза единият жандарм, погледна спътника си и той се обърна и потъна в нощта.
— Сега какво? — попита Уилям.
— Връщаме се в двореца веднага щом докарат фургона.
Уилям се облегна на стената, внезапно почувствал непреодолима умора. Кой знае защо, го споходи мисълта, че няма да успее да се справи със задачата, която му бяха поставили. Въздъхна дълбоко, опитвайки се да прогони неувереността си, и реши, че ще е най-добре, ако остави на съдбата и боговете да преценят доколко е способен за участта, която му бяха отредили.
Арута стоеше насред помещението, в което бяха докарали четирите трупа, и наблюдаваше мълчаливо, докато ги разсъбличаха и претършуваха. Всяка дреха и всеки предмет се преглеждаше внимателно в търсене на улики за това откъде са дошли тези мъже и какви са били намеренията им. Уилям също присъстваше на огледа. Както и очакваше, претърсването не даде никакви резултати. Четиримата носеха еднакви амулети с изображения на ястреби. Освен оръжията, пръстена на ръката на един от мъжете и малка кесия с жълтици на колана на друг, нямаше никакви насочващи предмети. Нападателите си оставаха напълно анонимни.
Арута посочи една от свалените ризи и заповяда:
— Дайте ми я.
Един от войниците изтича да му подаде ризата.
— Нямам опитното око на жена ми за тези неща, но ми се струва, че кройката е кешийска.
— Ботушите! — сети се Джеймс.
Арута кимна и войниците смъкнаха ботушите на мъртвите убийци. Тримата се наведоха да ги огледат внимателно. Върху кожата имаше печати на производителите.
— Не са ми познати — каза Арута. — Значи не са крондорски. Сигурен съм.
— Ще взема молив и хартия и ще ги прерисувам — каза Джеймс. — До утре следобед ще знаем имената на производителя.
Арута кимна и Джеймс прати един паж да донесе исканото. След по-малко от пет минути пажът се върна и докладва на Джеймс:
— Скуайър, казаха ми, че са ви търсили цял следобед.
— „Кои“ са го търсили? — попита високо Арута.
— Тъмничарят Моргон, сър, и хората му.
Арута си позволи лека усмивка.
— За какво ли си притрябвал на тъмничаря, приятелю?
— Ще ида да разбера — отговори скуайърът. — А ти рисувай — рече той на Уилям.
Джеймс излезе и тръгна след пажа. На горния етаж пътищата им се разделиха — пажът продължи към двореца, а Джеймс слезе по стълбите към тъмницата. Когато стигна вратата, зад която бе разположен миниатюрният апартамент на тъмничаря, вдигна юмрук и потропа.
— Кой е? — чу се глас от другата страна.
— Скуайър Джеймс. Разбрах, че си ме търсил.
— О, да — отвърна гласът. Вратата се отвори и старшият тъмничар Моргон надникна в коридора. Беше облечен с дебела фланелена пижама. — Чак сега ли идваш, скуайър? Пратих онова момче да те дири преди часове.
— Бях извън двореца по работа. Какво мога да направя за теб?
— За мен нищо, но долу в тъмницата има един тип, който държи да разговаря с теб. — Моргон беше възрастен мъж с издължено лице и гъста черна коса, в която не се виждаха никакви бели косми. Беше я подрязал на черта над челото, но отстрани бе спусната върху ушите. — Странна птица, ако ме питаш. Държим го от три седмици, а не беше казал и думичка на никого. Утре обаче ще го изправим на съд и изведнъж взе да врещи, че искал да се срещне с теб.
— Как се казва?
— Забравих да го питам — отвърна Моргон и се прозина. — Трябваше ли?
— Добре, ще сляза да го погледна. Кой е на смяна?
— Сайкс. Той ще те отведе при него.
— Хубаво. Лека нощ, Моргон.
— Лека нощ, скуайър — каза тъмничарят и хлопна вратата. Джеймс се спусна по тесния тунел, който водеше към тъмницата.
Самата тъмница бе на два етажа. Горният бе прокопан така, че през прозорците да прониква поне малко светлина откъм двора на двореца.
В долния цареше непрогледен мрак. Килиите тук бяха затворени с решетки и разделени от два кръстосани тунела. Един фенер, окачен на стълбището, бе единственият и доста оскъден източник на светлина. Часовият, който бе застанал в осветения кръг на фенера, се извърна, когато чу стъпките на Джеймс, и отдаде чест.