— Всички реагират по този начин.
— Аз пък си мислех, че е бил някой манастир…
— Някой женски манастир?
— Нещо подобно.
— В този орден приемат само жени. Баща ми реши, че щом трябва да израсна извън града, най-добре ще е това да стане някъде, където да ме научат как да се защитавам. — Тя се пресегна и докосна дръжката на меча му с върховете на пръстите си. — Малко е голям за моя вкус, но сигурно ще мога да създам сериозни проблеми на някого с него.
— Не се съмнявам — рече той. Последователките на ордена на Кахули се бяха прочули с това, че издирваха на своя глава престъпници, за да упражнят върху тях собствената си справедливост. В най-добрия случай действаха като помощници на местните жандарми и шерифи и ги подпомагаха в борбата с престъпниците, като ги залавяха и предаваха на съдебните органи. В най-лошия приемаха върху себе си ролята на отмъстители от името на цялото общество и тогава преследваха и избиваха собственоръчно престъпилите закона. В последния случай отказваха да се вслушват в каквито и да било доводи за невинността на жертвата. Кредото им беше „Да ги изтребим, пък нека Кахули решава кой е виновен и кой не“. Често поведението им създаваше повече проблеми, отколкото да решава наболелите.
— Зная какво си мислиш — подметна Талия.
— Какво? — попита Уилям.
— „Дали да побягна още сега, или да изчакам, докато се обърне с гръб към мен?“
Той избухна в смях.
— О, нищо подобно. Аз само…
— Ако не ми сториш зло, Уилям, обещавам да не пострадаш.
— Няма — рече той все така засмяно. — Кълна ти се.
— Хубаво — рече тя и го погали игриво по рамото. — В такъв случай няма да се налага да те преследвам и да ти отмъщавам.
— Шегуваш се, нали?
Сега вече тя се разсмя. След това склони глава към него.
— Е, поне имах възможност да си побъбря с теб повече от няколко минутки.
Уилям се престори, че не обръща внимание на думите й. Истината бе, че не знаеше какво да мисли. Наслаждаваше се на приятното чувство, което го завладяваше всеки път, когато я погледнеше. Любуваше се на черната й коса, бялата кожа, стройната снага и младежката енергия, която бликаше от нея. Всичко, което искаше, бе да е до нея и да не мисли за нищо друго.
— Лейтенант! — дочу познат глас — най-неприятния в подобна ситуация.
Обърна се и видя, че към него се приближава капитан Трегар, придружен от двама стражници.
— Сър! — рече той и застана мирно.
— Пратиха ме да те открия — теб и скуайър Джеймс — почти изръмжа Трегар. — Негово височество — допълни той и Уилям забеляза, че капитанът едва сдържа гнева си. Трегар погледна Талия и продължи: — Предположих, че си зает с важна работа, щом не намери за нужно да се явиш на дежурство в двореца, но Негово височество, изглежда, смята присъствието ти при него в този час за крайно наложително.
— Ами… — запелтечи Уилям, — скуайър Джеймс е в „Шарения папагал“ и…
— Не, тук е — чу се друг глас.
Уилям се обърна и видя, че Джеймс е застанал зад него.
— Какво има, капитане? — попита Джеймс.
— Заповеди, скуайър. Двамата с лейтенанта трябва незабавно да се върнете в двореца.
— Добре — отвърна Джеймс и погледна Уилям и Талия. — Извинявай, момиче, но трябва да вървим.
— Беше ми приятно да прекараме поне малко време заедно — каза Талия на Уилям. — Надявам се да наминеш пак, скоро.
— Разбира се — измънка Уилям, погледна към Трегар и добави: — Веднага щом службата ми позволява.
Талия им обърна гръб и продължи покрай сергиите. Само след няколко крачки метна един поглед на Уилям и се усмихна.
— Готов ли сте, скуайър? — попита Трегар.
Джеймс кимна и ги поведе към двореца. Уилям се нареди на опашката. Усещаше растящо напрежение в отношенията с капитана и си даваше сметка, че трябва да направи час по-скоро нещо по въпроса, ако не иска да си осигури един силен и опитен враг.
Арута огледа стаята. Капитан Трегар и войниците, които го придружаваха, бяха застанали до вратата. Четирима крондорски Следотърсачи — специална елитна група към двореца — се бяха подредили от другата страна на масата.
— Ето тук някъде — рече принцът и посочи с пръст картата. — Ако информаторът ни не греши, скривалището им е южно от Шандънския залив.
Застанал до принца, Джеймс проследи с поглед очертанията на брега върху картата и прочете на глас:
— Долината на изгубените хора. Ще си позволя да отбележа, ваше височество, че територията, която трябва да претърсим, е доста обширна.
Арута посочи Следотърсачите.
— Те тръгват след час.
— Вече запомнихме разположението на картата, ваше височество — обади се един от тях.
— Моите хора ще ви последват след един ден — продължи той. — Ще се чакате… — той отново плъзна пръст по картата — ето тук. Един от вас да стои на пост всяка нощ.