Из въздуха летяха прилепи и гонеха насекомите. Джеймс коленичи и се взря в тъмнината, опитвайки се да види онова, което умът му подсказваше, че е някъде пред тях — засада или клопка. Засега нищо. Дори някой да бе видял приближаването им, не се издаваше по никакъв начин.
Джеймс вдигна ръка, обърна се към Трегар и Уилям и прошепна:
— Тази работа не ми се нрави. Ще се озовем направо пред прага на официалния вход.
— Какво предлагаш? — попита Трегар.
— Да си чувал за укрепление без задна вратичка?
— Чувал съм, но и аз се съмнявам тук случаят да е такъв. За да контролират район с подобни размери, кешийците вероятно са разполагали с гарнизон от поне стотина души, по-вероятно дори двеста или триста. Това превръща крепостта им в първостепенна цел при някоя война. Което означава, че са си подсигурили изход за отстъпление.
— Но къде може да е той? — попита отчаяно Джеймс. — От другата страна на крепостта?
— Ако крепостта все още я имаше, лесно можехме да определим предполагаемата посока на отстъпление. Но при липса на надземни постройки… — Уилям поклати глава.
— Добре, ще се приближим още малко — рече Джеймс, — и ако не открием нищо, ще се върнем обратно и ще заобиколим откъм източната страна на платото.
Уилям не отговори, но си даваше сметка какво би означавало да се катерят по скалната стена откъм изток. Надяваше се да не се стига дотам. Малко се страхуваше от височината.
Повървяха още известно време и изведнъж му хрумна една мисъл.
— Почакайте — прошепна той.
— Какво? — попита Трегар.
— Искам да опитам едно нещо… — Уилям вдигна ръка, после затвори очи. Пресегна се мислено напред и долови присъствието на щъкащо из мрака мишле. „Я спри!“ — нареди му Уилям.
Мислите на мишлето бяха съвсем примитивни, почти несвързани. То се поколеба за миг, сякаш се чудеше накъде да побегне. Трите грамадни същества бяха потенциална заплаха.
Като малък Уилям неведнъж бе разговарял с мишки, плъхове и полски гризачи. Известно му бе, че имат ограничени възможности за концентрация и минимални способности за общуване. Но знаеше също така, че умеят да надушват всякакви пътища към и от леговищата си.
Помъчи се да оформи някакъв въпрос, за да разбере дали наблизо има и други по-големи проходи. Мишлето отвърна с размътен образ на голям тунел и го задържа достатъчно, та Уилям да успее да се ориентира за местонахождението му. После избяга.
— Какво има? — повтори Трегар.
— Мисля, че зная къде е задният вход.
— Че откъде ще знаеш? — попита капитанът.
— Ако ви кажа, едва ли ще ми повярвате. Насам. — Той посочи нагоре към стената, до която бяха спрели. — Ще трябва да се покатерим, за да стигнем до него.
— Ти си пръв — изръмжа Трегар.
— Не, аз ще водя — каза Джеймс, погледна нагоре, после бавно започна да пълзи по стената и се изгуби в тъмнината.
Уилям се обърна към Трегар и го попита:
— Капитане, катеренето по скалата на тъмно спада ли към категорията на безсмислено рискованите постъпки?
— Напълно, лейтенант.
Уилям последва Джеймс, като промърмори:
— Просто исках да съм сигурен.
Трегар изчака малко и го последва.
Докато се изкачваха, в небето изгря Средна луна и озари една цепнатина в скалите, достатъчно голяма, за да могат и тримата да се напъхат в нея.
— Колко остава? — попита задъхано Уилям.
— А, не е много — отвърна Джеймс. — Стотина стъпки.
Уилям поклати глава.
— А аз мислех, че е два пъти повече. — Стараеше се да не поглежда надолу. Досега бе успявал да потисне надигащата се в него паника само с огромно усилие на волята. Ръцете и краката го боляха от напрежение.
Джеймс подаде глава и погледна нагоре.
— Близичко сме вече, а? — подметна капитанът.
— Аха — отвърна Джеймс. Вече различаваше скалния ръб на двайсетина стъпки по-нагоре, очертан рязко на фона на звездното небе. — Няма какво повече да чакаме — добави, надигна се и отново се закатери.
— Само внимавай — предупреди го Трегар.
— Ако не той, аз със сигурност — обади се Уилям и се закатери нагоре в пукнатината, опрял крака в страните й. Когато наближи ръба, протегна ръка и Джеймс го издърпа. Малко след това двамата изтеглиха със съвместни усилия Трегар. Докато лежаха, запъхтени, на равната площадка, Джеймс се огледа и отбеляза:
— Тук вече можем да се изправим.
— И накъде сега? — попита капитанът.
— Мисля, че е натам. — Уилям посочи нагоре по склона. Тази нощ щеше да има две луни — Средна и Малка, и по времето, когато Средната щеше да достигне зенита си, Малката трябваше да изгрее и двете да окъпят всичко в призрачна светлина.