Склонът беше скалист, назъбен и запречен от щръкнали обветрени и напукани от слънцето канари. От време на време спираха, за да заобиколят предпазливо някоя от тях.
След около половин час Уилям се обади:
— Ако моето приятелче мишлето не се е заблуждавало, входът трябва да е някъде под нас.
— Какво приятелче мишле? — попита Трегар.
— По-късно ще ти кажа — обеща Уилям. — Сега трябва да потърсим път надолу.
В същия миг зърна отблясък от светлина.
— Това пък какво е?
— Луната се отразява в нещо — рече Джеймс.
— Колко е надолу според теб?
— На двайсетина стъпки — отвърна Джеймс, придобил умението да преценява дистанцията от скитосванията си по крондорските покриви.
— И как ще стигнем дотам? — попита Трегар.
— Ще увиснем и ще скочим — обясни простичко Джеймс.
— Дори тогава височината е достатъчна, за да си строшим краката — изръмжа капитанът. — Пък и не знаеш какво те чака долу.
Джеймс погледна към изгряващата луна.
— Ами да почакаме още няколко минути.
Сенките бързо започнаха да се скъсяват. След още няколко минути Трегар възкликна:
— Ей, това е изсечен в скалите път!
Точно под тях между две каменни стени се виждаше тесен проход, който свързваше древната крепост с площадката, на която се намираха.
— Уилям — нареди Джеймс, — легни и ме улови за ръцете. Когато увисна достатъчно, ще ме пуснеш да скоча. А аз ще ви подхвана отдолу.
Скоро тримата вече бяха на тесния път.
— Дано само не се наложи да отстъпваме — промърмори Трегар.
— Да отстъпваме ли? — попита Уилям.
— Сам виждаш, лейтенант, че е прекалено тясно, за да се бием.
Едва сега Уилям си даде сметка, че старият воин има право. В тесния проход можеха да използват само кинжали, й то за да задържат противника. Път за отстъпление обаче нямаше. Стените от двете страни се издигаха на двайсетина стъпки.
— Насам — каза той, след като се огледа. И без това не им оставаше нищо друго, освен да следват посоката на прохода.
— Погледнете към стените! — прошепна Уилям. Джеймс спря и огледа каменната стена.
— Съвсем наскоро е дялана. Още се виждат следите от длетата.
— Работа на нашите приятелчета, предполагам — подметна Трегар.
— Което означава, че при стария вход със сигурност е поставена засада — рече Джеймс. Замисли се и добави: — Оттук коне не могат да влязат, което означава или че разполагат и с трети вход, или че конюшнята е скрита някъде отвън.
— По-вероятно второто — предположи Трегар.
Постепенно проходът се разшири, но малко по-нататък пътя им запречи гладка стена. Уилям вдигна ръка да я опипа, но Джеймс го спря.
— Не я докосвай!
Уилям отдръпна ръката си, а Джеймс нареди:
— Направи ми място. — Промуши се край Уилям и огледа стената. — Жалко, че не можем да я осветим.
— Не можем я! — изсумтя Трегар.
— Тихо — сгълча го Джеймс.
Прокара пръсти по десния ръб на стената, натисна леко и отдръпна ръка. След това повтори същото с другата ръка от лявата страна. Накрая се обърна и прошепна:
— Поставили са капан.
— Откъде знаеш? — попита Трегар.
— Зная — рече Джеймс.
— И какъв е този капан? — попита Уилям.
— От най-коварните, предполагам — отвърна Джеймс и коленичи. Изучи внимателно подножието на стената като отново отдели най-много време на ръба. — Отдръпнете се! — нареди накрая.
Те отстъпиха няколко крачки.
— Капитане, ако искаш да разбереш откъде го зная — заговори Джеймс, — ще ти е нужно да прекараш поне половината от живота си в обезвреждане на подобни клопки и чак тогава ще развиеш шесто чувство към тях. Обърнете внимание на тази пукнатина в основата — Джеймс я докосна с пръсти, после я натисна лекичко. — Не ви ли прави впечатление колко е права? — Той пъхна пръсти в пукнатината и притисна леко горния й край. Внезапно плочата над нея се приплъзна нагоре и се видя тъмен, постепенно разширяващ се отвор. Джеймс погледна през рамо и продължи почти шепнешком: — Първо са изградили стената, после са прокопали в нея отвор, но са се престарали. Сега не докосвайте нищо, освен земята. И най-вече внимавайте да не допрете плочата, докато пропълзявате под нея. — След тези думи Джеймс се шмугна в черния отвор и изчезна.
Уилям и капитанът го последваха.
В тунела цареше непрогледен мрак. Джеймс прошепна:
— Не мърдайте.
Изминаха няколко напрегнати секунди, после в мрака блесна пламъче на светилник.
— Как го направи? — попита Трегар.