— Аз го усетих — намеси се Трегар.
— Магия — рече Уилям. — И то много силна.
Изведнъж притъмня, макар че факлите по стените пламтяха все така ярко. Появи се черен облак, който започна да се сгъстява над олтара.
— Назад! — изсъска Уилям.
Гласовете на жреците ставаха все по-пискливи.
Когато отстъпиха в стаята на прислугата, Джеймс попита:
— Какво беше това?
— Демон — отвърна Уилям. — Почти съм сигурен. Не се показвайте. Жреците може и да не ни забележат в тъмното, но демонът ще ни види със сигурност. — Тримата се приведоха и изтичаха надолу по стълбите.
Откъм импровизирания храм долетяха нови писъци и Трегар спря.
— Това пък какво беше?
— Целта на жертвоприношението е да се примами демонът — обясни Уилям. — Но за да се нахрани, трябва да прибегне и до вярващите.
— И те му се оставят доброволно? — попита Трегар. Беше пребледнял.
— Фанатици — обясни Джеймс — И преди сме срещали такива, капитане. Забрави ли Мурмандамус?
— Черните кръвници — сети се Трегар.
— Трябва да предупредим Арута — заговори Уилям. — Той има достатъчно хора, за да изтреби тази пасмина, но не и ако демонът застане на тяхна страна. Принцът не води със себе си магьосници и жреци.
Джеймс си спомни за нападението срещу принца при Сартското абатство и отвърна:
— На принца няма да му е за първи път да се изправя срещу демон.
Отекнаха нови писъци.
— Хайде — подкани ги Трегар. — Да се връщаме вече. Сега вниманието им е приковано другаде, но за колко време?
Джеймс кимна и отново ги поведе. Поеха назад през тунела, който водеше към тайната порта. През цялото време ги съпровождаха виковете и писъците на умиращите зад тях. Неведнъж им се струваше, че кръвопролитието е спряло, но скоро шумът отново се възобновяваше.
Когато навлязоха в по-тъмната част на тунела, Джеймс запали светилника.
— Онзи мъж върху камъка не извика нито веднъж — промълви Уилям.
— Не би го направил никога — отвърна Трегар. — Той беше един от нашите Следотърсачи.
Джеймс премълча.
Когато приближиха задънения тунел, той отново им подаде светилника и се зае да отваря скритата врата. Първо огледа внимателно стената, после подпъхна пръсти в цепнатината.
Вратата не се отвори.
Глава 13
Скривалище
Джеймс опита отново. И този път без резултат.
— Какво има? — попита Трегар.
— Не мога да я отворя — отвърна Джеймс, прокара пръсти по ръба на плочата, после опита и стените.
— И защо не можеш? — Уилям се наведе към него.
— Ако знаех, вече да съм я отворил — изсумтя Джеймс.
— Не зная дали сте го забелязали, скуайър — изръмжа Трегар, — но в момента се намираме в дъното на доста дълъг и тесен коридор, без никаква възможност да се скрием. Ако не успеете да отворите вратата, ще се наложи да се върнем и да потърсим друг изход.
Джеймс не отговори, но движенията му станаха по-трескави.
— Де да можех… — промърмори си той. Не след дълго се отказа, надигна се и ги погледна. — Добре, да тръгваме.
Пое обратно през тунела и когато стигна кръстовището, свърна наляво.
— Къде отиваме? — попита Уилям.
— Нямам представа — отвърна Джеймс. — Но се надявам да открием някое голямо и празно помещение, където да се скрием.
— Но защо в тази посока? — попита Трегар.
— Защото е обратно на посоката, в която тръгнахме одеве.
Трегар млъкна. Изглежда, отговорът го задоволяваше. Мракът отново се сгъсти и Джеймс запали светилника.
— Как го правиш? — попита Уилям.
— Ако намерим подходящо местенце, където да се скрием, ще ти покажа — обеща Джеймс.
Известно време крачеха мълчаливо. Тишината беше угнетяваща. Джеймс спря, клекна и приближи светилника към пода.
— Вижте — прах. Тук никой не е минавал от години. Изправи се и продължи напред.
Скоро стигнаха до помещение, навремето вероятно използвано за склад. Рамката на вратата беше изгнила, пантите — ръждясали. Къде беше изчезнала самата врата оставаше загадка.
Джеймс влезе пръв и вдигна светилника високо. Трепкащата светлина озари помещението: дълго двайсетина стъпки и широко десет. Отсрещната стена бе скрита от свлекли се камъни.
— Ей там. — Той им посочи ъгъла срещу входа. — Сигурно никой не се е вясвал в тази част на подземията от години, но все пак не ми се ще да поставяме късмета си на изпитание.
Трегар погледна към свлачището и промърмори:
— Не зная дали е безопасно. Всъщност може би тъкмо по тази причина са го изоставили. Погледни онези греди.
— Сигурно са изсъхнали като папирус — каза Джеймс, разбута няколко камъка и се настани удобно насред свлачището.