— Значи сме затворени тук? — попита унило Уилям.
— Не е задължително — отвърна Джеймс и се огледа. Скочи долу, застана до едната от двете масивни стойки и каза: — Помогни ми да я избутаме на платформата. — След като я изтикаха там, продължи: — А сега ми подай резето. — Покатери се върху стойката и запъна резето между нея и вратата. — Няма да я задържи, тръгне ли да пада, но поне ще я забави, та да мога да се измъкна. — След тези думи се зае да стърже спеклата се кал в цепнатината. — Няма да я махна всичката — обясняваше им той, — а само колкото да се отвори, ако някой стъпи отгоре.
— Ти си се побъркал — въздъхна Трегар.
— Все това ли ще повтаряш? — захили се Джеймс.
— Или може би пак имаш план? — отвърна с въпрос Трегар.
— Както винаги — рече Джеймс. — Някой от вас има ли представа кое време е?
— Около полунощ, плюс-минус един-два часа — рече Трегар.
— Чудесно — заяви Джеймс. — Ще чакаме значи.
— Какво? — попита Уилям.
— Да заспят онези, които са пратили горе да пазят шахтата над кладенеца.
Притиснат към грапавата стена на кухнята, Джеймс се опитваше да се слее напълно със сянката. Самотен часовой се навърташе около кладенеца и от време на време се оглеждаше с видима досада.
Джеймс внимателно прецени всички възможности. Би могъл да метне кинжала, но шансът да убие часовоя от това разстояние бе минимален. Можеше да се нахвърли върху него, но предполагаше, че наблизо има и други, готови да му се притекат на помощ при първия вик.
Беше влязъл в кухнята само преди няколко минути и се бе притаил зад шкафовете в ъгъла. Сега стоеше там неподвижно и чакаше да му се усмихне щастието.
Мъжът отмести поглед встрани и Джеймс реагира мигновено — заобиколи пъргаво шкафовете и закрачи по коридорчето, опитвайки се да си придаде нехаен вид.
Мъжът вдигна глава и го погледна.
— Здрасти — подметна Джеймс. — Това бе единствената дума на кешийския пустинен диалект, която знаеше.
— Здрасти — отвърна машинално мъжът и премигна сънено. После зададе някакъв въпрос, който Джеймс естествено не разбра, но той вече замахваше със скрития в ръкава си кинжал и след миг от гърлото на часовоя рукна кръв. С гъргорещ звук мъжът се строполи по гръб.
Някъде наблизо се чуха гласове и Джеймс скочи върху кладенеца. Повтори номера си от по-рано и се закатери по шахтата, като се запъваше с крака и ръце. Скоро стигна до средата, спря и се ослуша. Знаеше, че не може да остане дълго тук, а и небето над него просветляваше. Ето защо си пое дъх и продължи нагоре.
Отново дочу гласове. Надзърна предпазливо над ръба и видя шестима часовои — четирима спяха на земята, а другите двама разговаряха оживено.
Въпреки че не гледаха към него, Джеймс не се съмняваше, че ще го забележат, ако се опита да излезе от кладенеца. Но друга възможност като че ли нямаше. Той се обърна с гръб към тях и бавно започна да се прехвърля през отсрещната стена на кладенеца. Надяваше се, че ще остане скрит в сянката, и се молеше уморените очи на часовоите да са поизгубили остротата си след нощното бдение.
Успя да прехвърли безпрепятствено рамене и бавно се отпусна върху пясъка. Ако съдбата бе благосклонна към тях, Едуин вече трябваше да е открил другия Следотърсач или авангарда на принц Арута. В такъв случай до пристигането на основния отряд оставаше не повече от един, най-много два дни.
Джеймс се завъртя леко и приклекна зад кладенеца. Извади сабята, пое си въздух, като се стараеше да не обръща внимание на болката в ожулените ръце, после скочи.
Единият часовой успя да извика и заспалите му другари скочиха и се заозъртаха сънено. Джеймс затича право към мястото, където по негови предположения се намираше скритата врата към подземната стая. Още няколко крачки и изведнъж почувства, че земята под краката му поддава. Спря, обърна се и отскочи назад.
Пясъкът пред него внезапно се свлече надолу. Джеймс погледна преследвачите — наближаваха го, но най-неприятното бе, че се готвеха да се разпръснат, за да го заобиколят. Той отново затича напред, сякаш завладян от внезапна паника, и докато прескачаше мястото, където се намираше скритата врата, до слуха му долетяха ядните им викове. Последва оглушителен трясък и Джеймс се обърна и видя, че шестимата мъже пропадат. Мигновено спря и се затича с всичка сила обратно. Макар изненадата да бе на негова страна, противникът имаше числено преимущество.
Стигна отвора към подземната стая, скочи, без да се колебае, и се извъртя във въздуха така, че да се приземи с лице към платформата.
Засъхналата кал бе попречила на лявото крило да се отвори до долу. Мъжете бяха нападали един върху друг и се блъскаха в тясното пространство. Уилям и Трегар вече се биеха с двама от тях.