— И леля ви живее в „Кингфишър Хил“?
— Моля? О, не, слизам две спирки преди него, в Кобъм.
Не знаех, че ще има спирки по пътя, но сега ми се стори напълно логично. Мнозина от пътниците в автобуса изобщо нямаха вид на хора, които могат да си позволят провинциална къща в „Кингфишър Хил“, нито на хора, отиващи да гостуват на човек, който има такава.
Изненадах се, когато в следващия момент чух Поаро да казва, че и ние пътуваме за Кобъм. Мигновеното предупреждение в погледа му ми заповяда да не възразявам. Означаваше ли това, че плановете ни внезапно са се променили, и то само заради Джоан Блайт и странната й история?
— Какви са името и адресът на леля ви? — попита я Поаро.
— О, не трябва да ходите при нея заради това, мосю Поаро. Моля ви, тя ужасно ще се разтревожи. Това няма нищо общо с нея, изобщо нищо. Умолявам ви, моля ви, не я въвличайте в тази ужасна история.
— Но ще ми кажете поне името й?
— Аз… аз бих предпочела да не го правя, ако нямате нищо против, сър.
— С леля си ли живеете?
— Да, почти от година вече.
Беше ли новият ни план да слезем от автобуса в Кобъм и да последваме Джоан Блайт до къщата на леля й? Или Поаро просто искаше тя да повярва, че ще го направим? Надявах се да е второто. Очаквах с нетърпение да видя как другата част от човечеството живее в „Кингфишър Хил“, макар че и първото си имаше своите предимства — и главното сред тях беше, че може да избегна разучаването на правилата на играта „Пийпърс“.
Поаро избра нов подход.
— Разкажете ни за срещата с мъжа, който толкова прилича на моя приятел Кечпул, като предположим, че този човек, който ви е предупредил, не е нито знак от съдбата, нито приумица на въображението. Кога и къде се срещнахте с него?
— Аз… аз не мога да кажа, не помня кога беше. Може би преди пет-шест дни. Що се отнася до това къде беше… беше на „Чаринг Крос Роуд“. Точно там беше!
Сигурен бях, че лъже. Може би не за всичко, но долових нещо в начина, по който изрече „Чаринг Крос Роуд“.
— Бях в града, за да купя някои неща за леля, излизах от един магазин и там стоеше той. Вече ви казах какво ми каза.
— Как започна разговорът? — попита Поаро. — Знаеше ли името ви?
— Да. Искам да кажа… ами, не каза така, не ме нарече мис Блайт или нещо подобно, но трябва да го е знаел, нали?
— Какво ви каза първо, преди всичко останало? — продължи Поаро.
— Не помня.
— Положете усилие да си припомните сцената, мадмоазел. Често можем да си спомним повече, отколкото си представяме, че можем.
— Не мога, аз просто… Всичко, което си спомням, е как ми каза, че скоро ще пътувам с автобус, и че ще е разумно да не сядам на мястото, което е на седмата редица и… всичко останало, както вече ви разказах!
Поаро потъна в мисли. Накрая каза:
— Eh bien, да продължим пътуването.
— Не! — очите на Джоан Блайт се разшириха от уплаха. — Не мога да седна там, казах ви!
Поаро се обърна към мен.
— Кечпул?
— Искате да сменя мястото си с мис Блайт — изрекох примирено.
— Non. Не мога да позволя да поемете такъв риск. Аз, Еркюл Поаро, ще седна на опасното място и ще видим дали убиецът ще се разкрие!
Бях изненадан и благодарен. За почти всички маловажни въпроси Поаро оставяше аз да понеса неудобствата, които иска да си спести. Беше приятно да знам, че когато е въпрос на живот и смърт, той прилага различно правило.
Разбира се, бих се разтревожил за него, само че и за миг не повярвах, че между това място, на което сме спрели сега, и „Кингфишър Хил“ ще станат някакви убийства.
Поаро ме потупа по гърба.
— Решено е! Мис Блайт, вие ще заемете моето място, а аз — вашето. Кечпул, седни до мис Блайт и се погрижи тя да пристигне в Кобъм невредима. Може ли да изпълниш това, за което те моля?
Можех… и както изглежда, щеше да ми се наложи.
Не бях единственият нацупен. Джоан Блайт също беше недоволна от новото разпределение на местата и изобщо не се опита да го скрие. Веднага щом потеглихме, страхът сякаш я напусна и тя се навъси.
— Вие може да не ми вярвате, но мосю Поаро ми вярва — каза тя.
— Не съм казал, че не ви вярвам.
— Виждам го на лицето ви. Вие… вие изобщо не приличате на него, сега като се замисля. — В гласа й се появи лека извинителна нотка, докато го изричаше. Прозвуча почти засрамено. После настойчиво каза: — Не съм лъжкиня, инспектор Кечпул.