Помня, че си помислих — „Е, щом и Алфред Биксби притежава къща в «Кингфишър Хил», тогава значи не са само кралски особи и аристократи“, секунди преди да видя жената, която стоеше сама на опашката на групата ни, и забелязах ужасеното й изражение и странното й лице…
В този миг всички други разсъждения излетяха от ума ми.
„Безлично лице“, измърморих под нос.
Никой не ме чу. Алфред Биксби беше зает да облива Поаро със списъка от безкрайните провали на Рамзи Макдоналд и неговото „фаворизиращо Русия правителство от негодници и мошеници“, И думите му някак заглушиха моите.
Прецених, че жената е на около двайсет години. Носеше модна зелена шапка и зелено палто над избеляла, почти обезцветена рокля, която имаше вид на поне сто пъти прана. Обувките й също бяха износени.
Не беше лишена от привлекателност, но кожата й бе подчертано бледа, някак безкръвна, а чертите й имаха едно общо качество, което мога да опиша така — сякаш някой е спрял, преди да нанесе последните щрихи, които биха й придали по-традиционна привлекателност. Устните й бяха тънки, безцветни, и здраво стиснати, а очите й напомняха на две черни дупки в пръстта. Като цяло, на лицето й сякаш не достига малко повече детайл и форма, мислех си, частите, които бяха хлътнали, би трябвало да бъдат малко по-изпъкнали.
Обаче всичко дотук беше просто наблюдение. Онова, което всъщност привлече вниманието ми и ме обезпокои, бе, че тя изглеждаше уплашена, някак отвратена и нещастна до дъното на сърцето си и всичко това се излъчваше от нея едновременно. Сякаш само преди минута е преживяла най-ужасния и мъчителен шок. Погледът й беше прикован в автобуса — гледаше с широко отворени очи и с някак безумен израз, и мисля, че никакво неодобрение на странните нюанси на синьо и оранжево не би могло да обясни такъв поглед. Ако превозното средство не беше нещо неодушевено, бих могъл да заподозра, че докато всички ние сме гледали в друга посока, тази жена е станала свидетел как се извършва изключително жестоко престъпление…
Стоеше във външния кръг на малката ни група и явно беше сама. Без никакво колебание се приближих до жената.
— Извинете, простете, че се натрапвам, но изглежда, сте преживели ужасен шок. Мога ли да ви помота по някакъв начин?
Ужасът на лицето й беше толкова дълбок, че изобщо не се запитах дали пък не виждам проблем там, където няма такъв.
— Не, благодаря ви — думите прозвучаха някак неясно, а тя самата бе сякаш доста разсеяна.
— Сигурна ли сте, госпожо?
— Да, аз… Да, благодаря ви.
Тя се отдалечи на четири-пет стъпки от мен в посока към автобуса.
Не можех да настоявам да й окажа помощ в момент, когато тя категорично я отказва, затова се върнах при Поаро и Алфред Биксби, но продължих да следя поведението й, което скоро стана още по-възбудено. Започна да крачи в кръг, устните й се движеха, без да издават звук и нито за миг ужасеното изражение не напускаше лицето й.
Готвех се да прекъсна монолога на Биксби и да привлека вниманието на Поаро към обекта на тревогите ми, когато чух висок женски глас вляво от мен да казва презрително:
— Виждате ли онази жена, там? Какво, за Бога, й има? Вероятно майка й я е изпуснала на главата, когато е била бебе.
Майката на пеленачето ахна и притисна детето си още по-здраво към гърдите си.
— Няма нужда от обиди, мис — обади се възрастен мъж и забележката му предизвика одобрително мърморене сред групата.
Единствените хора, които не уловиха размяната на тези реплики, бяха жената с безличното лице и Алфред Биксби, който продължи да залива Поаро с думи, макар той вече да не го слушаше.
— Тя наистина изглежда разстроена — каза някой. — Трябва да проверим дали името й е в списъка с пътниците.
Думите му предизвикаха хор от забележки.
— Мистър Биксби вече каза, че всички сме тук.
— Тогава какво пречи да се отворят вратите? Шофьор! Вие сте шофьорът, нали? Може ли вече да се качваме?
— Предполагам, че след като името й е в списъка, значи не е побъркана, или избягала от някоя лудница, макар поведението й да показва точно обратното — високо заяви невъзпитаната жена, както я определих мислено.
Тя също беше млада, приблизително на същата възраст като девойката с безличното лице. Гласът й прозвуча в абсолютен дисонанс със злобата в думите й — мога да го определя като изненадващо музикален и женствен, лек, ясен, почти искрящ.
„Ако диамантите можеха да говорят, щяха да имат нейния глас“, помислих си неволно.