— Защо да не ми позволи?
— Всички знаят, че бракониерства. Последното нещо, което му трябва, е полицията да почне да разпитва защо брат му е стъпил в капан.
— Казах ти, че този не беше от нашите — измърмори той.
— Добре — произнесох го все едно не ме интересуваше дали думите му отговарят на истината.
Много внимателно прегледах раната. Сгънах крака му в различни посоки.
— Не съобщихте на полицията, нали така?
— Казах им, когато дойдоха и ме попитаха — започна да се оправдава той.
Не споменах, че аз бях съобщил на Макензи.
— Какво каза Карл по случая тогава?
— Какво имаш предвид?
— Когато полицията дойде да говори с теб. Той ли ти нареди какво да говориш?
Изведнъж дръпна крака си.
— Тебе пък какво те интересува?
Опитвах се думите ми да звучат разумно, макар че в момента самият аз не бях благоразумен.
— Карл излъга полицията, нали?
Скот ме гледаше злобно. Разбрах, че съм отишъл твърде далече. Но не се сещах по какъв друг начин да подходя.
— Върви си! Махай се оттук!
Изправих се.
— Добре. Само си задай въпроса защо прикриваш човек, който ще остави кракът ти да получи гангрена, вместо да те закара в болница.
— Глупости!
— Така ли? И защо не те закара в болницата веднага? Защо те доведе при мен да те позакърпя, след като знаеше колко лошо си се наранил?
— Ти беше най-близко.
— И защото е знаел, че ако отидете в болницата, от там ще съобщят в полицията. Не искаше да те закара дори когато му казах, че раната трябва да се зашие.
Нещо в израза на лицето му ме накара да спра. Погледнах несръчно направения шев и изведнъж разбрах.
— Всъщност изобщо не те е карал в болницата, нали така? Затова и превръзката ти не беше сменяна. Въобще не си стъпвал там.
Гневът на Скот се бе стопил. Извърна поглед, не искаше да ме погледне в очите.
— Каза, че ще се оправя.
— Кой заши раната? Той ли?
— Братовчед ми Дейл. — Беше притеснен, че фактите излизат на бял свят. — Бил е в армията. Разбира от тези неща.
Беше съшият братовчед, когото видях вчера с Бренер при блокадата на пътя.
— А той направи ли си труда да погледне отново крака ти, след като го заши?
Поклати глава, изглеждаше нещастен. Стана ми жал за него, но не достатъчно, че да спра.
— Помага ли на Карл и в други неща? Например при бракониерството?
Кимна с нежелание. Усещах, че съм много близко до нещо. Двама мъже. Двама ловци, единият е бил в армията.
Два различни ножа.
— Какво още?
— Нищо — настоя той, но опитът му беше неуспешен.
— Изложили са те на риск. Нали разбираш това? — продължих безмилостно. — Какво беше толкова важно, че бяха готови да те оставят да загубиш крака си?
Въртеше се неспокойно. С учудване видях, че е готов да се разплаче. В момента не можех да си позволя да се тревожа за него.
— Не искам да им причиня неприятности — говореше съвсем тихо, почти шептеше.
— Те вече си имат неприятности. И не бяха много разтревожени за теб, когато се нарани.
Искаше ми се да го притисна още малко, но инстинктът ми подсказа да изчакам. Оставих Скот да се пребори със себе си и да вземе решение.
— Залагат капани за птички — заговори той най-сетне. — За редки видове. Както и за животни, като видри и други такива. Карл смята, че има пазар за живи животни, както и за яйца. Иска да ги продава на колекционери. Нали разбираш?
— Заедно ли се занимават с това?
— До голяма степен. Но по-често Карл залага капаните. Държи животните в мочурището, в старата мелница.
Умът ми работеше трескаво, мислите нахлуваха една след друга. Мелницата беше напълно изоставена, отдалечена и отдавна обезлюдена. А може би не беше така.
Започнах отново да превързвам крака му.
— Значи там си попаднал в капана — отбелязах аз.
Сега си спомних историята, която бяха разказали в „Агнето“ онази вечер. И как Бренер го беше прекъснал и не го беше оставил да говори.
Той кимна.
— Когато полицията започна да издирва жените, Карл се уплаши, че може да проверят и там. Обикновено не ми позволява да ходя там без него. Казва, че трябва да се захвана с мой бизнес и да не се меся в неговия. Но онази седмица Дейл го нямаше и трябваше да му помогна да премести всичко.
— Къде го преместихте?
— Навсякъде. На различни места. Повечето животни донесохме тук, в пристройките. Мама никак не се зарадва, но беше само за няколко дни, докато полицията провери мелницата. След това стъпих в капана и той трябваше да ги върне сам — изглеждаше потиснат. — Побесня. Но аз наистина не го направих нарочно.