— На мястото ще има линейка и парамедици.
— Трябва да съм там — не се отказвах. — Моля те!
Но той вече беше тръгнал към караваната. Като че ли се сети нещо и се върна обратно.
— И да не вземеш да тръгнеш нататък сам, докторе. Заради приятелката си не ни причинявай неприятности.
Не беше необходимо да изрича това, което и на двама ни се въртеше в ума: „Вече създаде достатъчно проблеми.“
— Добре.
— Обещаваш ли, че няма да го направиш?
Поех дълбоко въздух.
— Да.
Изразът на лицето му стана малко по-мек.
— Опитай се да се успокоиш. Ще ти се обадя веднага, щом има някакви новини.
Остави ме и се върна в караваната.
27
В годината, когато Джени навърши десет, родителите й я заведоха в Корнуел. Останаха да лагеруват близо до Пензан. Последния ден баща й ги заведе на разходка с колата покрай брега. Стигнаха до един малък залив. И да е имал име, тя така и не го научи. Пясъкът беше фин и бял, а по скалите зад тях гнездяха множество птици. Денят беше горещ, а морето носеше чудесна прохлада. Първо играеше на сянка на пясъка. После се печеше на слънце и четеше книгата, която бе взела със себе си — „Хрониките на Нарния“ от К. С. Луис. Чувстваше, че вече е пораснала, щом четеше такава сериозна книга по време на ваканцията.
Прекараха там целия ден. В заливчето имаше и други семейства, но едно по едно всички си тръгнаха, докато останаха само Джени и родителите й. Слънцето бавно залязваше в морето, сенките ставах все по-дълги. Джени не искаше денят да свършва. Изчакваше най-накрая някой от родителите й да се изправи и да заяви, че е време да си тръгват. Но нито един от двамата не го направи. Следобедът се превърна във вечер и въпреки това родителите й, както и тя самата, не искаха почивката да свършва.
Когато захладня, облякоха пуловери. Смяха се на майката на Джени, която искаше да поплува още един, последен път. Излезе от водата цялата настръхнала. Заливът гледаше на запад и можеха да наблюдават залеза в цялата му прелест. Беше невероятно! А и тези огромни преливащи петна от златно и пурпурно… Тримата мълчаха, докато започна да се смрачава и нощта падна. Едва когато и последните лъчи на слънцето изчезнаха зад хоризонта, баща й се раздвижи.
— Време е да си вървим — каза той.
Вървяха обратно по плажа сред спускащия се сумрак и в нея завинаги оставаше споменът за най-прекрасния ден от детството й.
Сега си мислеше за онзи момент. Опитваше се да си спомни усещането за слънце върху кожата си и за пясъка, който изтичаше между пръстите й. Долавяше миризмата на кокос, която идваше от лосиона против изгаряне на майка й, и соления вкус по устните, останал от морската вода. Заливът все още си беше там и тя вярваше, че някъде във Вселената продължаваше да съществува една по-млада Джени, завинаги останала в онзи безкраен прекрасен ден.
Лежеше по гръб на пода. Болката от отрязания й пръст се сливаше с болките от всички останали рани и се превръщаше във вълна от страдание, по която неспирно се носеше. Но сега дори това й изглеждаше някак далечно. Имаше чувството, че по-скоро наблюдава, а не преживява всичко, което се случваше. Често губеше съзнание, ставаше й все по-трудно да различава бълнуването от жестоката действителност. Съзнаваше, че това е лош признак, че започва да изпада в кома. Но може би така бе по-добре, отколкото да трябва да преживее всичко, което похитителят й беше замислил. Гледай на нещата откъм добрата им страна. Така или иначе Джени съзнаваше, че ще умре тук.
Колко по-добре щеше да бъде, ако това се случеше, преди онзи мъж да се върне.
Замисли се за родителите си и как ще реагират, като разберат какво е станало. Стана й мъчно за тях, но чувството бе някак далечно. Мисълта за Дейвид й причини повече страдание. Но отново се почувства безсилна. Дори страхът й бе някак замъглен и размит, сякаш го наблюдаваше през водна повърхност. Трескавото чувство, което я изгаряше най-силно, бе гневът. Гняв към мъжа, който беше готов без всякаква причина да отнеме живота й и да го разпръсне като прах.
В момента, когато съзнанието й се проясни, отново се опита да разхлаби възела, но опитът й бе твърде плах. Беше останала съвсем без сила и скоро започна да трепери така, че дори не можеше да държи въжето. Отпусна се назад. Беше изтощена и скоро отново изпадна в безсъзнание. Дори сънува, че държи в ръцете си ножа, с който похитителят я измъчваше. Беше огромен и блестеше. Приличаше на сабя и тя с лекота преряза въжето и се издигна нагоре, носейки се към свободата и светлината.