Ако ме бяха попитали, щях да им кажа, че това никога не се случва.
Макензи тръгнал с екипа, който щял да атакува мелницата. Вече падал мрак, когато колите и микробусите, в които пътували полицаите в защитно облекло, стигнали до целта. Сред тях имало въоръжени полицаи, готови да използват оръжие, ако се наложи, както и парамедици и линейка, която да откара Джени или друг пострадал в болницата. До мелницата можеше да се стигне само по един тесен и обрасъл черен път. Ето защо решили да оставят колите в края на гората и да се придвижат пеша.
Когато достигнали до мелницата, останали край дърветата, докато се разположат силите, които трябвало да атакуват задните врати и прозорци. Докато ги изчаквал да заемат позиция, Макензи внимателно разгледал порутената сграда. Имала вид на напълно запустяла, а в сумрака сякаш привличала върху себе си настъпващата тъмнина. Тогава радиостанцията изпищяла и един глас му съобщил, че всички са по местата си. Макензи погледнал към командира на групата и кимнал с глава.
— Започвайте.
По онова време нямах представа какво се случва там. Измъчвах се силно от това, че не можех да направя нищо друго, освен да чакам. Знаех, че Макензи има право. Бях видял достатъчно провалени полицейски акции и ми беше съвсем ясно, че те трябва да се планират правилно. От което не ми ставаше по-леко.
Беше очевидно, че присъствието ми в полицейската каравана не е желано, дори и да исках да остана там. Но ми бе непоносимо да стоя да чакам и да се опитвам да разгадая по навъсените им лица какво се случва край мелницата. Върнах се при ленд роувъра и позвъних на Бен. Ръцете ми трепереха, докато набирах номера.
— Защо не дойдеш при мен да чакаме заедно? — предложи ми той. — Тъкмо ще ми помогнеш да довършим бутилката уиски. Не трябва да оставаш сам точно сега.
Благодарих му за загрижеността, но отхвърлих предложението му. Последното нещо, от което имах нужда сега, беше алкохол. А като си помисля, нямах нужда и от компания. Небето над Манхам бе станало тъмночервено, задаваха се черни облаци. Във въздуха се усещаше наближаващата буря. Периодът на жегите най-после свършваше. Както и много други неща.
Рязко изскочих от колата. Искаше ми се да помоля Макензи още веднъж. Исках да се опитам да го убедя да ми позволи да отида с тях. Спрях се, преди да стигна до караваната. Знаех какъв ще е отговорът. Нямаше да помогна на Джени, ако им се пречках.
Тогава изведнъж се сетих какво е решението на проблема. Не ми разрешаваха да отида с тях до мелницата, но не можеха да ми забранят да чакам наблизо. Нямаше защо да искам разрешението на Макензи за това. Щях да взема инсулин със себе си и да бъда готов, когато открият Джени. Не беше кой знае какъв план, но бе по-добре, отколкото просто да седя и да чакам. Вече бях загубил Кара и Алис. Не можех да стоя бездейно, докато се решаваше съдбата на Джени.
Нямах инсулин в аптечката си, но държахме известно количество в хладилника в кабинета. Изтичах до колата и подкарах към Банк Хаус. Когато стигнах, оставих мотора да работи и се втурнах вътре. Следобедният прием на пациенти беше приключил, но Джанис все още бе там. Изгледа ме учудено, когато влетях в стаята.
— Доктор Хънтър, не очаквах… Искам да кажа, има ли някакви новини?
Поклатих глава. Толкова бързах, че не можех да й отговоря. Втурнах се в кабинета на Хенри и отворих вратата на хладилника. Не се обърнах, когато Хенри, седнал на инвалидния си стол, влезе в стаята.
— Дейвид, за Бога, какво правиш?
— Търся инсулина. — Ровех между шишенцата и кутийките. — Хайде! Къде е, по дяволите?
— Успокой се и ми кажи какво се случи.
— Карл Бренер е. Той и братовчед му. Държат Джени затворена в старата мелница. Полицията ще ги нападне всеки момент.
— Карл Бренер? — Трябваше му малко време, за да възприеме новината. — А за какво ти е инсулинът?
— Отивам там.
Инсулинът беше точно пред очите ми. Грабнах го и отключих металния шкаф, за да взема спринцовка.
— Няма ли да има линейка там?
Не отговорих. Упорито продължих да търся по рафтовете спринцовките за еднократна употреба.
— Дейвид, помисли малко. Сигурно ще има цял екип за спешни случаи, снабден с инсулин и всичко необходимо. Ти с какво ще им помогнеш, като се мотаеш там?