Въпросът прониза обезумялото ми съзнание. Цялата ми маниакална енергия, която ме караше да бързам, изчезна. Загледах глупаво инсулина и спринцовките, които още държах в ръка.
— Не знам — гласът ми беше дрезгав.
Хенри въздъхна.
— Остави ги на местата им — каза кротко.
Задържах ги за миг, след това го послушах.
— Ела, седни. — Хвана ме за ръката. — Изглеждаш ужасно.
Оставих го да ме заведе до стола, но не седнах.
— Не мога да седя, трябва да върша нещо.
Гледаше ме загрижено.
— Знам, че ти е трудно. Но просто има моменти, в които човек нищо не може да направи, колкото и да му се иска да не е така.
Гърлото ми беше свито. Сълзите напираха в очите ми.
— Искам да съм там, когато я намерят.
За момент Хенри замълча.
— Дейвид… — започна той неохотно. — Знам, че не искаш да чуеш това, но… не смяташ ли, че трябва да се подготвиш?
Почувствах се като че ли някой ме удари в корема. Не можех да дишам.
— Знам колко много я харесваш, но…
— Не го казвай.
— Добре — кимна уморено. — Ще ти налея нещо за пиене.
— Не искам нищо за пиене! — спрях се. — Не мога да стоя и да чакам. Просто не мога.
Хенри изглеждаше безпомощен.
— Бих искал да мога да ти кажа нещо. Съжалявам.
— Дай ми нещо да върша. Каквото и да е.
— Няма нищо. Има записано само едно домашно посещение и…
— Кой е записан?
— Айрини Уилямс, но не е спешно. По-добре остани тук.
Вече се бях отправил към вратата. Тръгнах, без да взема картона на пациентката. Почти не забелязах Джанис, която ме изгледа разтревожено. Трябваше да върша нещо, трябваше да се движа, за да не се тревожа непрекъснато за Джени и за това, че не можех да й помогна. Опитвах се да не мисля за нищо, докато карах към малката къща, разположена на една тераса в края на селото, където живееше Айрини Уилямс. Беше приказлива жена около седемдесетте и стоически чакаше операция за подмяна на бедрена става. Винаги беше в добро настроение. Обикновено я посещавах с удоволствие, но тази вечер никак не ми се бъбреше.
— Мълчалив си. Да не си си глътнал езика!? — попита ме, докато пишех рецептата.
— Просто съм изморен.
Забелязах, че съм написал рецепта за инсулин вместо за обезболяващи. Смачках я и написах нова.
— Не си мисли, че не знам какво ти е — подсмихна се тя.
Изгледах я. Усмихна се. Изкуствените й зъби бяха единственото нещо, което не беше съсухрено от старостта.
— Трябва ти едно хубаво младо момиче. Това ще те разведри.
Едва се сдържах да не избягам.
Върнах се обратно в защитеното пространство на ленд роувъра и сложих главата си на волана. Погледнах часовника. Стрелките се движеха толкова бавно, сякаш ми се подиграваха. Беше твърде рано да има новини. Имах достатъчно опит и знаех как работи полицията. Сигурно все още разговаряха, даваха последни нареждания на екипите и уговаряха подробностите по плана.
За всеки случай погледнах телефона си. Сигналът не беше много стабилен, но достатъчен, за да получа обаждания или съобщения. Засега нямаше нищо. Загледах се към селото. Изведнъж осъзнах колко много мразех Манхам. Мразех сградите, изградени от кремък, мразех равния, потънал във вода пейзаж. Мразех подозрението и възмущението, с което жителите му се отнасяха един към друг. Мразех факта, че един извратен убиец беше живял незабелязано тук толкова дълго, докато най-накрая престъпните му наклонности бяха излезли на бял свят. Но най-много го мразех за това, че ми даде Джени и после ми я отне. Виждаш ли? Ето такъв можеше да бъде животът ти.
Силното чувство, което ме бе обзело изведнъж, си отиде. Прилоша ми и ме тресеше. Запалих мотора и забелязах, че черните облаци се разпростират по небето, както синина от удар се разпростира по кожата. Нямаше какво повече да свърша, освен да се върна, да седна и да чакам звъна на телефона, от който се ужасявах. При тази мисъл усетих, че се задушавам.
И тогава се сетих, че има още нещо, което бих могъл да направя. Сутринта, когато бях отишъл да видя Скарсдейл в черквата, Том Мейсън ми беше казал, че дядо му има проблеми с гърба. Болките на стария човек се появяваха периодично. През целия си живот бе стоял наведен над чуждите цветни лехи. Ако се отбиех да го видя, щях да убия още няколко минути. Щях да се разсея, докато чаках Макензи да ми се обади. Бях толкова отчаян, че тази мисъл ми донесе известно облекчение. Обърнах колата и се отправих към къщата на Мейсън.