Не исках да се качвам горе, но след като бях стигнал дотук, не можех просто да си тръгна. Видях ключа на лампата. Натиснах го и се стреснах, когато крушката изпука и загасна. Бавно започнах да се изкачвам нагоре. С всяко стъпало миризмата ставаше все по-силна. Сега усещах и друга специфична миризма, като на катран, която ми напомняше за нещо. Нямах време да се замислям за какво. Стълбите свършиха и се озовах в друг вестибюл. В почти пълната тъмнина успях да различа празната мръсна баня. Имаше още две врати. Отидох до първата и я отворих. Леглото беше разхвърлено, дъските на пода не бяха боядисани. Излязох от стаята и се приближих до втората врата. Поставих ръка върху бравата. Миризмата на катран беше още по-силна. Когато понечих да я отворя, вратата заяде. За миг си помислих, че е заключена. После изведнъж поддаде, натиснах и я отворих.
Черен облак мухи се блъсна в лицето ми. Опитах се да ги прогоня с ръка. Задушавах се от вонята, която идваше от стаята. Мислех, че съм свикнал с тази миризма, но тук вонеше непоносимо. Мухите започнаха да се успокояват и да кацат отново върху нещо в леглото. Доближих го. Бях покрил устата си с ръце и поемах въздух на малки глътки.
Първото ми чувство бе на облекчение. Трупът беше силно разложен и макар че бе трудно да се определи на пръв поглед дали е на мъж или на жена, със сигурност бе престоял тук доста дълго време. Много по-дълго от два дни. Слава Богу!
Приближих го внимателно. Мухите ядосано се размърдаха. Вече беше доста тъмно и не бяха така активни. Ако бях дошъл до къщата по-късно или ако светкавицата не ги бе накарала да се раздвижат, никога нямаше да чуя издайническото им бръмчене. Сега забелязах, че прозорецът е леко открехнат. Недостатъчно, че да се проветри въздухът в стаята, а само толкова, колкото мухите да усетят миризмата на леш и да влязат да снесат яйцата си.
Тялото бе подпряно на възглавници, ръцете се подаваха над завивките. До леглото имаше стар дървен шкаф. Върху него стоеше празна чаша и будилник, който отдавна беше спрял. До тях имаше мъжки часовник и шишенце за лекарства по лекарско предписание. Беше прекалено тъмно и не можех да прочета етикета, но в този момент една светкавица озари небето. Видях стаята като на снимка — овехтял тапет на цветя, картина в рамка над леглото и в един кратък миг разчетох какво пише на шишенцето. Обезболяващи за Джордж Мейсън.
Старият градинар може да е страдал от болки в гърба, но не това беше причината, поради която не го бяхме виждали в селото напоследък. Спомних си какво ми отговори Том Мейсън в двора на черквата, когато го попитах къде е дядо му. Все още е на легло. Запитах се преди колко време е починал старият Джордж. И какво говореше за Манхам фактът, че никой не беше забелязал отсъствието му.
Запътих се да изляза от стаята, като внимавах нищо да не докосна. Това тук по-скоро беше домашна трагедия, а не място на престъпление, но за всеки случай не исках да разместя нищо. Някой друг щеше да определи причината за смъртта му и да се опита да разбере защо внукът не бе съобщил за кончината на дядо си. Никой здравомислещ човек не би постъпил така, но мъката е странно нещо. Нямаше да е първият, който в отчаянието си отхвърля смъртта на близък човек.
Върнах се обратно във вестибюла и миризмата на катран ме удари отново. Вратата на стаята беше отворена. През нея навлизаше достатъчно светлина, така че успях да видя плътните черни петна по рамката на вратата. Парчета нагънат вестник, покрити със същия материал, все още стояха залепнали за долната й част. Ето защо, когато първия път се опитах да я отворя, вратата заяде. Докоснах леко черното вещество и пръстите ми започнаха да лепнат.
Битум.
Изведнъж мисълта, която от сутринта се опитваше да се оформи в подсъзнанието ми, стана съвсем ясна. В двора на черквата сред уханието на цветя и окосена трева бях доловил още една миризма. Тогава бях прекалено разсеян и не й обърнах достатъчно внимание, но сега се сетих на какво точно ми беше замирисало. На битум, който беше полепнал по дрехите на Мейсън или по инструментите му, когато се е опитвал да запечата стаята на дядо си.
Същото вещество бях открил по белега, оставен от ножа върху прешлена на Сали Палмър, когато гърлото й е било прерязано.
Опитах се да се успокоя и да премисля отново нещата. Не можех да си представя, че Том Мейсън е убиецът. Изглеждаше прекалено спокоен, прекалено елементарен, за да може да планира тези зверства, камо ли да ги извърши.