Но от самото начало знаехме, че убиецът всъщност е пред очите ни. Мейсън се беше справил чудесно. Работеше търпеливо в двора на черквата или на зелената площ на площада и така успешно се сливаше със заобикалящата среда, че никой не го забелязваше истински. Винаги оставаше в сянката на дядо си, говореше тихо и любезно, без да привлича вниманието на околните.
Само че този път наистина бе привлякъл вниманието.
Казах си, че правя прибързани заключения. Само допреди няколко минути бях убеден, че Карл Бренер е убиецът. Но Мейсън също отговаряше на профила. Освен това Бренер не беше оставил трупа на дядо си да се разлага в къщата. И не се беше опитал да спре миризмата, използвайки същия материал, който бях открил по прешлена на убитата жена.
Ръцете ми трепереха, когато извадих телефона си, за да позвъня на Макензи. Бях забравил, че съм извън обхват. Изругах и бързо се спуснах на долния етаж. Но колкото и спешно да се налагаше да му съобщя новите си открития, не можех да си тръгна, преди да се убедя, че Джени не е в къщата. Спуснах се в тъмната къща, отворих всички врати, които видях, и проверих в стаите. В нито една нямаше никакъв признак на живот, нямаше и телефон, който да използвам.
Изтичах навън до джипа. Отново се опитах да позвъня по мобилния. Надявах се по някаква щастлива случайност да намеря обхват. Сигналът все още не се прихващаше. Гръмотевиците трещяха над главата ми, когато запалих мотора на колата. Вече беше абсолютно тъмно. Дъждовните капки се разбиваха върху предното стъкло на колата. Дворът не беше достатъчно голям, за да обърна, затова подкарах на заден ход. Докато се движех, фаровете осветиха дърветата срещу мен и за миг забелязах проблясваща светлина.
Ако колата не беше автоматик, сигурно щях да я задавя, така рязко стъпих на спирачката. Загледах се в гората, там, където забелязах светлината. Но каквото и да бях осветил с фаровете, сега беше изчезнало. Устата ми беше пресъхнала. Бавно се придвижих напред, завъртях волана по същия начин, както го бях направил преди малко. Лъчът светлина се насочи към дърветата и нещо навътре между тях проблесна отново.
Беше светлоотражателен жълт правоъгълник, регистрационен номер на кола.
Сега забелязах, че черният път, по който бях дошъл, не свършваше в двора, а продължаваше навътре в гората. Макар че бе обрасъл с растителност, изглежда, все още се използваше. Но превозното средство, каквото и да беше то, бе паркирано прекалено далече, за да го видя. Ако не беше онзи моментен проблясък, нямаше да забележа, че там изобщо има нещо.
Трябваше да се свържа с Макензи, но пътят ме караше да тръгна по него. Бях в частен имот, на няколко километра от местата, където бяха открити труповете. Надали някой беше претърсвал наоколо. А и колата не беше оставена тук без причина. Поколебах се. Осъзнавах колко много зависи от избора, който щях да направя. Включих на скорост, натиснах здраво газта и поех по пътя.
Почти веднага се наложи да намаля скоростта, защото клоните на дърветата препречваха пътя ми. Изключих фаровете. Не исках да оповестявам пристигането си, но без тях не можех да се ориентирам. Включих ги отново и видях, че пътят се вие надалеч и не се вижда краят му. Дъждът барабанеше по стъклото. Включих чистачките и вперих поглед през зацапаното стъкло. Колата подскачаше по изровения път. Фаровете отново осветиха регистрационния номер, който проблесна като сигнален огън в тъмнината. Тогава видях самото превозно средство. Не беше кола, а микробус.
Беше паркиран до една ниска сграда, закрита от дърветата.
Спрях колата. Изключих фаровете и всичко наоколо потъна в непрогледен мрак. Потърсих фенерчето в жабката. Молих се батериите му да не са изтощени. Включих го и то проработи. Отворих вратата на колата и бързо осветих наоколо. Усещах пулса в главата си. Никой не изскочи да ме нападне. Лъчът светлина освети само дърветата наоколо. През тях се виждаше езерото, което в момента беше абсолютно черно. Дъждът валеше като из ведро и заглушаваше всичко останало. Върнах се обратно при ленд роувъра и извадих тежкия гаечен ключ от кутията с инструменти. Тежестта му ми вдъхна известна увереност и се отправих към постройката.
Микробусът беше стар и ръждясал. Задните врати бяха хванати една за друга с парче канап. Развързах го. Те изскърцаха и се отвориха. Вътре имаше различни градинарски инструменти — лопати, гребла, дори една количка. Видях макарата тел и реших, че Карл Бренер е казал истината на брат си. Капанът, в който бе попаднал кракът на Скот, не е бил заложен от него.