Нито пък някой от другите капани.
Обърнах се и снопът светлина от фенерчето освети нещо друго. Най-отгоре, върху всички инструменти, лежеше сгъваем нож. В момента бе отворен и се виждаше, че острието му е назъбено като миниатюрен трион. По него имаше нещо черно.
Пред мен бе оръжието, с което е било убито кучето на Сали Палмър.
Стреснах се от проблясъка на една светкавица. Почти незабавно се чу и гръмотевицата — яростен рев, който раздра въздуха. Погледнах отново телефона си. Не вярвах, че ще има обхват. И наистина нямаше. Отделих се от микробуса и тръгнах към ниската постройка. Изведнъж усетих, че нещо закачи бедрото ми. Погледнах надолу и видях ръждясала телена ограда, която се криеше в храсталака. На нея висяха десетки тъмни предмета. В началото не можах да разбера какво е това. Осветих с фенерчето най-близкия и срещу мен блесна кост. По телта висяха и се разлагаха труповете на множество малки птици и животни.
Десетки трупове.
Дъждът плющеше по листата на дърветата, докато се опитвах да намеря пролука през оградата. След няколко метра тя свърши. Телта беше прерязана и лежеше навита в тревата. Прескочих я и тръгнах да заобикалям сградата. Беше ниска, невзрачна постройка, без врати и прозорци. На места бетонните стени бяха разрушени и се виждаше арматурното желязо. Едва когато отидох в другия край и видях вкопаната надълбоко врата и единствения тесен прозорец, разбрах какво е това. Беше стар противовъздушен бункер. Знам, че доста къщи в провинцията имаха такива бункери, глупави и безполезни прищевки, построени в началото на Втората световна война. Повечето от тях никога не бяха използвани.
Но някой беше намерил начин да използва този.
Отидох до вратата. Движех се колкото е възможно по-тихо. Беше метална врата, цялата почервеняла от ръжда. Очаквах, че ще е заключена, но когато я бутнах, се отвори.
Посрещна ме миризма на спарен въздух. Влязох вътре. Сърцето ми биеше до пръсване. В светлината на фенерчето видях една-единствена стая, съвсем празна, ако се изключат сухите листа по пода. Осветих голите стени и тогава, почти незабележима и скрита в ъгъла, забелязах втора врата.
Усетих шум зад себе си, завъртях се бързо и видях как входната врата се затръшна и се затвори. Опитах се да я задържа, но не успях. Шумът от удара беше неочаквано силен. Когато замря, вече знаех, че съм оповестил пристигането си на всички, които бяха вътре.
Не можех да направя нищо друго, освен да продължа. Отправих се към втората врата. Вече не се стремях да пазя тишина. Отворих я и се озовах на върха на тясно стълбище. Слаба крушка хвърляше мъждукаща светлина.
Загасих фенерчето и тръгнах надолу.
Въздухът беше спарен и миришеше ужасно. Усетих мириса на разлагаща се плът. Опитах се да не мисля какво може да означава това. Стълбите стръмно се извиваха надолу. След още един завой се оказа, че съм попаднал в дълго ниско мазе. Изглеждаше доста по-голямо от горното помещение, като че ли е било изградено върху основите на друга, по-стара постройка. Далечният му край се губеше в мрак. Над един тезгях висеше крушка и в слабата й светлина се очертаваха множество различни форми и сенки.
Стоях като вкаменен пред гледката, която се разкри пред очите ми.
Навсякъде от тавана висяха труповете на птици и животни. Лисици, зайци, гъски — всички подредени като зловещи експонати. Повечето се бяха разложили напълно и от тях бяха останали само кожата и костите, но други очевидно висяха там по-отскоро. До един бяха осакатени. На някои липсваха главите, на други — крайниците. Всички обаче се поклащаха бавно, като в транс, движени от някакво слабо течение.
Откъснах поглед от тях и огледах мазето. Вниманието ми бе привлечено от други предмети. Върху тезгяха беше поставена настолна лампа, насочена към един от ъглите на мазето. Голата крушка осветяваше въже — единият му край висеше свободно, а другият беше вързан за метална халка. Върху тезгяха бяха разпръснати различни стари инструменти и менгемета, чието предназначение изглеждаше зловещо в тази обстановка. Тогава забелязах нещо толкова не на място, че сякаш ми се присмиваше.
Върху един стол беше преметната богато украсена булчинска рокля. Корсажът й бе изработен от дантела във формата на лилия. Цялата беше в кръв.
Тази гледка ме извади от шока, в който бях изпаднал.
— Джени! — изкрещях.
В далечния край на мазето, в сянката, някой се раздвижи в отговор. Една фигура бавно се придвижи и лампата освети внука на Джордж Мейсън.