Когато поех по алеята, видях, че къщата е съвсем тъмна. Съобразих да паркирам отстрани, така че да оставя място за линейката. Скочих от колата и изтичах откъм страната на Джени. Дишането й беше учестено и повърхностно, но когато я вдигнах и я пренесох през дъжда, тя се размърда.
— Дейвид… — прошепна тя.
— Всичко е наред, в кабинета сме. Дръж се.
Но тя като че ли не ме чуваше. Започна плахо да се съпротивлява, беше уплашена и объркана.
— Не! Не!
— Джени, аз съм. Всичко е наред.
— Не го оставай да ме хване!
— Няма да те хване, обещавам.
Но отново започваше да губи съзнание. Заблъсках по вратата. Не можех едновременно да я държа и да отключа. След цяла вечност лампата във вестибюла светна. Влетях вътре в момента, в който Хенри започна да отключва вратата.
— Извикай линейка!
Бързо се отдръпна от пътя ми, както седеше на инвалидния стол.
— Дейвид, какво?… — изглеждаше стреснат.
Вече тичах през вестибюла.
— Изпада в диабетна кома, имаме нужда от линейка, веднага! Кажи им, че все още може да има една при полицията.
Отворих с крак вратата на кабинета на Хенри, докато той звънеше за линейка от вестибюла. Положих Джени на кушетката, тя не помръдна. Лицето й бе съвсем бяло под кървавите петна. Пулсът й едва се долавяше. Моля те! Моля те, дръж се! В най-добрия случай това, което предприех, бяха отчаяни мерки. Може би вече бяха нанесени поражения върху бъбреците и черния й дроб и ако не започнеше лечение веднага, сърцето й можеше да спре всеки момент. Освен от инсулин тя се нуждаеше още и от соли и течности, приложени интравенозно, които да отстранят токсините, тровещи организма й. Не можех да направя това тук. Можех единствено да се надявам, че инсулинът ще я поддържа жива достатъчно дълго, докато линейката я закара в болницата.
Отворих хладилника и започнах бързо да търся из него. В това време пристигна Хенри.
— Аз ще го намеря. Ти дай спринцовка — нареди ми той.
Дръпнах силно вратата на металния шкаф за лекарства.
Снимките, които се намираха върху него, се разклатиха. Започнах да търся спринцовка по рафтовете.
— Какво става с линейката?
— На път е. Чакай, не си в състояние да направиш това. Дай на мен — каза Хенри властно и протегна ръка към спринцовката.
Не спорих с него.
— Какво, за Бога, става? — попита той и разпечата иглата.
— Том Мейсън е. Беше я затворил в едно противовъздушно убежище близо до къщата си. — Усетих, че сърцето ми се свива, като видях, че Джени лежи неподвижно. — Той е убил Сали Палмър и Лин Меткаф.
— Внукът на Джордж Мейсън? — не можа да повярва Хенри.
— Сериозно ли говориш?
— Опита се да убие и мен.
— Господи! Къде е сега?
— Джени го намушка с нож.
— Искаш да кажеш, че е мъртъв?
— Най-вероятно. Не знам.
Точно в момента това въобще не ме интересуваше. Изгарях от нетърпение докато наблюдавах как Хенри нещо се мръщи на спринцовката.
— По дяволите! Иглата е задръстена. Дай ми друга, бързо.
Искаше ми се да се развикам докато си връщах обратно до шкафа с лекарствата. Вратите му вяха затворени и аз ги дръпнах толкова силно, че една от снимките, която стоеше отгоре, падна. Почти не я погледнах, но докато вземах спринцовката, нещо със закъснение мина през ума ми.
Погледнах отново, не снимката, която беше паднала, а тази до нея. Беше сватбената снимка на Хенри и съпругата му. Бях я виждал безброй пъти. Бях впечатлен от това колко щастливи са били в онзи момент. Но не това привлече вниманието ми сега.
Съпругата на Хенри беше облечена в рокля, която много приличаше на тази, която бях видял в мазето на Мейсън.
Казах си, че сигурно си въобразявам. Но моделът с корсаж от дантела във формата на лилия не можеше да се сбърка. Двете рокли бяха съвсем еднакви. Не, не бяха еднакви, осъзнах изведнъж.
Това беше същата рокля.
— Хенри… — започнах аз и усетих неочаквана болка в крака.
В този момент видях Хенри, който се отдалечаваше от мен, а в ръката си държеше празна спринцовка.
— Съжалявам, Дейвид. Наистина съжалявам — каза той.
Гледаше ме с някаква смесица от тъга и смирение.