Опитах отново. Имаше малко разстояние между двете седалки. Успях да промуша ръката си през него, да се заловя за една от седалките и да се изправя наполовина. Черни кръгове започнаха да плуват пред очите ми. Мракът отново искаше да ме погълне. Спрях за малко. Сърцето ми болезнено блъскаше в гърдите. Изчаках да се поуспокои. Изправих се още малко. Стиснах зъби, когато, както ми се стори, колата започна да се накланя и мята насам-натам. Хайде! Сега стоях заклещен между седалките, гърдите ми лежаха върху мястото, където обикновено поставях чашата си. Ключовете бяха на стартера, но все едно бяха на километри от мен. Мъчех се да напипам копчето за прозореца, но знаех, че и то е твърде далече. Главата ми се въртеше. Въпреки това погледнах към отвора на маркуча, който бълваше смърт. Нямах представа дали мога да достигна до него, преди да загубя съзнание от миризмата на изгорели газове. Дори и да успеех, какво от това? Хенри отново щеше да върне маркуча на място, и то в случай, че не загуби търпение и не ми инжектира остатъка от диаморфина.
Не можех да се сетя какво друго бих могъл да направя. Хванах се за ръчната спирачка и я използвах, за да се придвижа по-напред между двете седалки, и в този момент през предното стъкло, право пред себе си, видях Хенри. Беше се облегнал на инвалидния стол и бавно го буташе към къщата, очевидно беше безкрайно изморен.
Все още стисках ръчната спирачка. Пуснах я, без да се замисля.
Усетих как ленд роувърът леко се премести. Но въпреки, че пътят се спускаше надолу към къщата, колата не помръдна. Хвърлих се с цялата си тежест напред, опитвах се да наруша равновесието, което задържаше колата на място, но не успях. Погледът ми се спря върху лоста. В момента бе включен на паркиране и двигателят бавно изхвърляше изгорелите газове в кабината на колата.
Протегнах се напред и включих лоста на скорост.
Ленд роувъра плавно тръгна напред. Все още стоях заклещен между двете седалки и през предното стъкло видях как Хенри чу, че колата приближава. Погледна назад и отвори уста от изненада. Колата набираше скорост по склона, но въпреки това имаше достатъчно време да се отмести. Може би силите му вече бяха изчерпани или сакатите му крака не успяха да реагират достатъчно бързо. За миг погледите ни се срещнаха и тогава колата го удари.
Чу се тъп звук и той изчезна. Усетих как колата подскочи веднъж, после още веднъж. Загубих равновесие. Изведнъж се озовахме точно пред къщата, протегнах се към ръчната спирачка, но бях прекалено бавен. Чу се силен шум от удар, колата се разтресе и спря. Изхвърчах напред и паднах замаян върху една от седалките. Двигателят продължаваше да работи. Протегнах се и го изключих. След това извадих ключа и успях да отворя вратата.
Хладен, свеж въздух нахлу в колата. Вдишах жадно и се прекатурих на пътя. За момент останах да лежа на острия чакъл. Дишах тежко, опитвах се да събера силите си. После се завъртях, застанах на четири крака, опрях се на колата и се изправих. Подпирах се на нея, също както Хенри се беше подпирал преди малко, и се придвижих към задната врата.
Той лежеше на няколко метра от мен — черна неподвижна сянка до счупения инвалиден стол. Нямах време да мисля за него. Успях да поставя ключа в ключалката и да отключа. След това се качих при Джени.
Тя не бе помръднала. Ръцете ми трепереха, докато се мъчех да махна одеялото от нея. Моля те, Господи, нека да е жива! Кожата й беше бледа и студена, но тя все още дишаше. Усещаше се издайническата сладникава миризма на ацетон. Слава Богу! Исках да я прегърна, да й дам малко от топлината си, но в момента тя имаше спешна нужда от нещо много повече.
Приплъзнах се назад, излязох от колата и се изправих. Този път ми беше по-лесно. Адреналинът и отчаянието успешно се противопоставяха на отзвучаващия ефект на наркотика. Входната врата на къщата беше все още отворена, светлината минаваше през нея. Влязох във вестибюла с несигурна стъпка. Задържах се за стената и препъвайки се стигнах до масичката с телефона, на която Хенри се беше подпирал преди малко. Почти се строполих в стола до нея, но успях да се задържа изправен. Знаех, че ако седна, може би няма да успея да се изправя отново. Останах така и несръчно се пресегнах към телефона. Не можех да си спомня номера на Макензи, пръстите не ми се подчиняваха. Едва набрах 999.