Операторът отговори и в този момент отново получих пристъп на световъртеж. Затворих очи и започнах да говоря. Направих усилие да се концентрирам, докато съобщавах подробностите. Съзнавах, че животът на Джени зависи от това, дали ще успея да говоря разумно. Внимавах да произнеса ясно думите „спешен случай“ и „диабетна кома“, но след това се усетих, че говоря несвързано. Когато операторът започна да ми задава въпроси, просто пуснах слушалката. Възнамерявах да отида до хладилника и да взема инсулин, но докато се държах за масата и се мъчех да остана прав, отново започна да ми причернява пред очите. Разбрах, че няма да се справя. Дори и да успеех да стигна до него, в състоянието, в което се намирах, нямаше да посмея да инжектирам Джени.
Успях да изляза навън. Залитах, все едно бях пиян. Усетих, че ме наляга страшна умора, докато тътрех крака към колата. Джени лежеше така, както я бях оставил. Лицето й бе безизразно и ужасно бяло. Дори от мястото, където се намирах, чух, че дишането й се влошава. Беше неравномерно, хриптящо и много учестено.
— Дейвид.
Хенри едва шептеше. Обърнах се и го погледнах. Не беше мръднал от мястото си, но сега бе извърнал глава към мен. Дрехите му блестяха, беше потънал в кръв. Кървави петна имаше и по чакъла около него. В полумрака видях, че очите му са отворени.
— Казах ти, че си… скрита лимонка…
Обърнах се отново към Джени.
— Моля те…
Не исках да гледам назад. Мразех го не толкова заради това, което беше направил, нито дори заради истинската му същност, а заради това, което знаех, че не е. Въпреки това се поколебах. Дори сега, като се връщам назад, не съм сигурен какво щях да направя в онзи момент.
В този миг чух, че Джени спря да диша.
Просто звукът не се чуваше вече. За миг останах загледан в нея, не можех да помръдна. Очаквах да чуя как си поема дъх. Но това не стана. Покатерих се обратно в колата.
— Джени? Джени!
Обърнах я и главата й се отпусна назад. Очите й бяха притворени, приличаха на бели полумесеци, оградени от прекрасни мигли. Отчаяно се опитвах да напипам пулса й. Не успях.
— Не!
Това не можеше да се случва, не сега. Паниката почти ме парализира. Мисли. Мисли! Умът ми се избистри от нахлулия адреналин. Обърнах Джени по гръб, след това грабнах одеялото и го подпъхнах под врата й. Бях учил как се прави изкуствено дишане и сърдечен масаж, но никога не ми се бе налагало да го правя на практика. Хайде! Проклинах несръчността си, наклоних главата й назад и непохватно бръкнах с пръсти в устата й, за да изтегля езика й. Зави ми се свят, когато се наведох над устните й. Издишах въздух в устата й веднъж, два пъти, след това поставих ръце върху гръдния й кош и започнах ритмично да притискам и да броя.
Хайде, хайде! Молех се мълчаливо. Издишах въздух в устата й още веднъж, след това отново притиснах гърдите й. Направих го отново. Тя лежеше отпусната и не даваше никакви признаци на живот. Заплаках, очите ми се замъглиха, но продължавах. Опитвах се да накарам сърцето й отново да проработи. Тялото й остана отпуснато и безжизнено.
Безсмислено е.
Отпъдих тази мисъл от главата си. Отново издишах въздух в устата й, след това бързо притиснах гръдния й кош и започнах да броя. Направих го отново. И отново.
Мъртва е.
Не! Отхвърлих тази мисъл, бях изпълнен с яд. Продължих с опитите си, сълзите се стичаха по бузите ми. Сега всичко се бе свело до машинално повторение. Дишай, притискай, брой. Дишай, притискай, брой.
Загубих представа за време. Дори не чух приближаващите се сирени и не видях фаровете, които осветиха колата. За мен не съществуваше нищо друго освен неподвижното студено тяло на Джени и отчаяният ритъм, в който бях влязъл. Дори когато усетих, че някой поставя ръка върху рамото ми, отказах да се дръпна.
— Не! Остави ме!
Опитах се да ги отблъсна, но някой ме дръпна назад, извади ме от колата и ме отдалечи от Джени. По пътя пред къщата беше пълно с коли и проблясващи светлини. Парамедиците ме поведоха към една линейка и силите напълно ме напуснаха. Свлякох се на чакъла. Лицето на Макензи се появи пред очите ми. Виждах, че ми задава някакви въпроси, но не му обърнах никакво внимание. Около ленд роувъра кипеше трескава дейност.
И тогава, сред цялата суматоха, чух думите, от които сърцето ми замря.
— Няма смисъл. Прекалено късно е.
Епилог
Тревата хрущеше под краката ми като счупено стъкло. Сутрешният скреж бе заличил всички останали цветове от пейзажа и го бе превърнал в бяла пустиня. Самотна врана описваше кръгове на фона на бялото небе, носеше се в студения въздух, без да размахва криле. После замахна един-два пъти и изчезна сред голите, приличащи на скелети дървета. Още едно черно петно сред плетеницата от голи клони.