— Виж, знам, че в началото изобщо не искаше да участваш в това нещо. — Сви рамене, беше му неудобно. — Чувствам се малко неловко, че те въвлякох в това.
— Няма нужда. Така или иначе бях въвлечен, просто не го осъзнавах.
— Въпреки това, като се има предвид как свършиха нещата. Нали разбираш?
— Не беше по твоя вина.
Кимна, но не беше убеден, че се е справил по най-добрия начин. Не само той се чувстваше така.
— И какво ще правиш сега? — попита той.
Свих рамене.
— Търся си къде да живея в Лондон. Засега не съм решил нищо друго.
— Смяташ ли отново да се занимаваш със съдебна медицина.
Почти се засмях. Почти.
— Съмнявам се.
Макензи се почеса по врата.
— Не те обвинявам — погледна ме изпитателно. — Знам, че сигурно няма да искаш да чуеш това, което имам да ти кажа. Не бързай да вземаш решение. Има хора, които биха искали да работиш за тях.
Погледнах настрани.
— Ще трябва да си намерят някой друг.
— Помисли си — каза той и стана да си ходи.
Стиснахме си ръцете. Когато вече си тръгваше, посочих бенката на врата му.
— Въпреки всичко, ако съм на твое място, бих отишъл да я погледнат.
На следващия ден напуснах Манхам завинаги.
Но не преди да си взема сбогом по още един начин. Вечерта сънувах същия сън и бях убеден, че се случва за последен път. Всичко в къщата ми беше познато и спокойно както винаги. Въпреки това имаше една много съществена разлика.
Кара и Алис си бяха отишли.
Обикалях през пустите стаи, знаех, че ги посещавам за последен път. Освен това знаех, че така е редно. Линда Иейтс ми беше казала, че за всеки сън си има причина, въпреки че думата „сън“ не отговаряше най-точно на това, което преживявах. Но каквато и да беше причината за моя сън, тя вече не съществуваше. Когато се събудих, лицето ми беше мокро, но в това нямаше нищо лошо.
Съвсем нищо.
Телефонът ми иззвъня и ме върна към действителността. Бръкнах в джоба си. Дъхът ми се виждаше в студения въздух. Усмихнах се, когато видях кой ме търси.
— Здрасти — казах аз. — Добре ли си?
— Добре съм. Да не прекъсвам нещо?
По тялото ми се разнесе познатата топлина, когато чух гласа на Джени.
— Не, разбира се.
— Получих съобщението ти, че си пристигнал. Как пътува?
— Добре. Беше топло. Чак не ми се излизаше от колата.
Чух как се засмя.
— Колко време ще останеш там? — попита тя.
— Все още не знам. Ще гледам да не е много.
— Добре. Апартаментът изглежда празен без теб.
Усмихнах се. Дори сега в някои моменти не можех да повярвам, че ни беше даден втори шанс. Но през повечето време просто бях благодарен за това.
Джени почти беше умряла. Всъщност наистина почти беше мъртва, макар че думите, които чух тогава и ме изплашиха толкова много, се отнасяха за Хенри, не за нея. Още няколко минути и щеше да е прекалено късно и за нея. Истински късмет беше, че след неуспешното нападение над мелницата никой не се беше сетил да отпрати линейката и парамедиците. Когато се обадих от къщата на Хенри, те току-що бяха тръгнали към града и бързо се бяха върнали обратно. Ако не беше така, искрицата живот, която без да знам бях успял да върна в Джени, щеше да угасне, преди да пристигне помощта. Сърцето й бе спряло отново точно преди да стигнат до болницата и после още веднъж, след час. И двата пъти обаче бяха успели да я върнат към живота. След три дни дойде в съзнание. След седмица я преместиха от интензивното отделение.
Опасенията ни от увреждания на мозъка или вътрешните органи, както и от слепота, от които аз и лекарите се опасявахме, за щастие се оказаха напразни. Организмът й бавно се възстановяваше. В известен период дори се безпокоях какви по-дълбоки, но не физически, травми са й били нанесени. Постепенно разбрах, че няма защо да се тревожа. Джени беше избягала в Манхам, защото се бе страхувала. Сега страхът си бе отишъл. Беше се сблъскала лице в лице с кошмара си и бе оцеляла. Същото се бе случило и с мен, но по мой, различен начин.
По един или друг начин и двамата се бяхме върнали към живота.
Враната размаха криле и отлетя от дървото. Затворих телефона с нежелание. Крилата й шумно изпляскаха в кристалната тишина. Видях я как се издигна над замръзналите блатисти поля на Шотландия. Колкото и суров да беше пейзажът, тук-там зелени стебла бяха започнали да се показват от замръзналата земя. Това бяха предвестниците на пролетта.