— Ако не съм зает с пациенти.
— Сигурен съм, че никой от тях няма да е такъв егоист, че да ви попречи да изпълните дълга си.
Не бях много сигурен какво точно искаше да каже. Усмихна ми се.
— Освен това се надявам, че повечето ви пациенти ще са в черквата. Трагедии като тази сплотяват обществото. На вас, хората от града, сигурно ви се струва странно, но ние тук знаем кои са истинските ценности.
Кимна отсечено и излезе.
— Ето това е праведен християнин — каза Бен и вдигна празната си чаша, която изглеждаше съвсем малка в огромната му ръка. — Да пийнем по още едно.
Отказах. Появяването на Скарсдейл не бе оправило настроението ми. Тъкмо щях да допия питието си и да си тръгна, когато някой зад гърба ми ме заговори:
— Доктор Хънтър?
Беше младата учителка, с която се бях запознал предишния ден в училището. Усмивката й изчезна, когато видя изражението ми.
— Извинете, не исках да ви прекъсвам.
— О, не, няма нищо. Не ме прекъсвате.
— Аз съм учителката на Сам. Запознахме се вчера — започна тя несигурно.
Обикновено трудно помня имена, но нейното веднага ми дойде наум. Джени. Джени Хамънд.
— Да, разбира се. Как е той?
— Мисля, че е добре. Днес не дойде на училище, но вчера следобед вече беше по-добре, когато майка му го взе от училище.
Възнамерявах да го посетя да видя как е, но други ангажименти ми бяха попречили.
— Сигурен съм, че ще се оправи. Нали няма проблем, че отсъства?
— Не, разбира се, няма. Помислих си… исках само да ви се обадя, това е.
Изглеждаше смутена. Бях решил, че е дошла да ме пита нещо за Сам. Сега със закъснение ми дойде наум, че може би просто се е държала приятелски.
— С някоя от другите учителки ли сте?
— Не, сама съм. Участвах в издирването и после… ами съквартирантката ми я няма и не ми се седеше сама вкъщи, нали разбирате?
Много добре разбирах. За момент настъпи тишина.
— Мога ли да ви почерпя нещо? — попитах точно в момента, когато тя казваше:
— Е, ще се видим по-късно.
И двамата се засмяхме смутено.
— Какво ще пиете?
— Не, наистина няма нужда.
— Тъкмо щях да си поръчам още една бира — осъзнах, че чашата в ръката ми е почти пълна.
Надявах се, че тя не го е забелязала.
— Ами тогава бутилка „Бекс“. Благодаря.
Бен тъкмо си вземаше питието, когато се приближих до бара.
— Размисли ли? Нека да…
Бръкна с ръка в джоба си.
— Остави, недей. Бирата не е за мен.
Хвърли поглед зад гърба ми. Устните му се изкривиха в усмивка.
— Ясно. Ще се видим по-късно.
Кимнах, лицето ми гореше. Докато ме обслужат изпих остатъка от бирата си. Поръчах си още една и занесох чашите при Джени, която стоеше встрани.
— Наздраве — каза тя, вдигна бутилката и отпи. — Знам, че съдържателят не обича да се пие така, но чашата някак си променя вкуса.
— Така има по-малко за миене и всъщност му правите услуга.
— Ще му кажа следващия път, като ми направи забележка — засмя се тя и изведнъж стана сериозна. — Просто не мога да повярвам какво се случи. Не е ли ужасно? Имам предвид, че и двете са от селото. Мислех си, че на такова място човек се чувства сигурен.
— Затова ли дойдохте тук?
Не исках да прозвучи като разпит. Тя сведе поглед към бутилката в ръцете си.
— Да кажем, че просто ми омръзна да живея в град.
— Кой град?
— Норич.
Беше започнала да разлепва етикета от бутилката. Усети се какво прави и спря. Лицето й се разведри и ми се усмихна.
— Е, ами вие? Вече разбрах, че и вие не сте местен.
— Не. Лондончанин съм.
— Защо тогава дойдохте в Манхам? Заради светлините и бляскавия нощен живот?
— Нещо такова. — Очакваше да продължа. — Търсех промяна. Както и вие, предполагам?
— Ами да, нещо такова — усмихна се тя. — Всъщност тук ми харесва. Започнах да свиквам да живея сред пущинаците. Нали знаете, спокойствието и всичко останало… Няма тълпи от хора, няма коли.
— Няма кина.
— Няма барове.
— Няма магазини.
Засмяхме се.
— Всъщност откога живеете тук? — попита тя.
— От три години.
— И колко време ви отне, докато местните ви приемат?
— Все още работя по въпроса. Още десетина години и може би ще решат, че гостувам за по-дълго време. Но така ще мислят само по-напредничавите.
— Не говорете така. Тук съм само от шест месеца.