— Все още не знам.
След като бях разгледал снимките от местопроизшествието, вече имах някаква представа, но не исках да дам категоричен отговор.
Макензи ме изгледа косо.
— Сигурно после ще съжалявам, че съм попитал, но какво точно ще правиш с трупа?
Съзнателно се опитвах да не мисля за това. Но отговорите дойдоха сами.
— Ще ми трябват рентгенови снимки на тялото, ако все още не са направени. След това ще взема проби от меките тъкани, за да определя ЧНС и…
— Какво да определиш?
— Часът на смъртта. Могат да се анализират промените в биохимията на тялото и така доста точно да се определи часът на смъртта. Изследват се съставът на аминокиселините, летливите мастни киселини, нивото на разграждане на протеините. След това ще премахна всички остатъци от меки тъкани, за да огледам скелета. Така става ясно какви травми са били нанесени и с какво оръжие е извършено убийството. Ето, такива неща.
Макензи се намръщи с отвращение.
— Как се прави това?
— Ако не е останала много мека тъкан, се използва скалпел или форцепс. Или тялото се вари няколко часа в детергенти.
Макензи направи физиономия.
— Сега разбирам защо искаш да си общопрактикуващ лекар.
В следващия момент видях, че се сети за истинската причина.
— Извинявай — добави бързо.
— Няма нищо.
Известно време пътувахме мълчаливо. Забелязах, че Макензи почеса врата си.
— Отиде ли да я погледнат? — попитах аз.
— Какво да погледнат?
— Бенката. Преди малко я чешеше.
Бързо отдръпна ръката си.
— Просто ме засърбя — каза той и сви в паркинга. — Пристигнахме.
Последвах го в болницата. Взехме асансьора и слязохме в сутерена. Моргата беше в края на дългия коридор. Веднага щом влязох вътре, и миризмата ме удари — сладникава остра миризма на химикали, която изпълва дробовете при първото вдишване. Вътре всичко бе в бяло, стомана и стъкло. Когато влязохме, млада жена от азиатски произход с бяла престилка стана от бюрото, където седеше.
— Здравей, Марина — свойски поздрави Макензи. — Доктор Хънтър, това е Марина Пател. Ще помага с каквото е необходимо.
Тя се усмихна, докато се ръкувахме. Все още се опитвах да се ориентирам, да се пригодя отново към средата, която ми беше едновременно позната и чужда.
Макензи погледна часовника си.
— Добре, отивам в управлението. Звънни ми, когато свършиш, и ще те закарам обратно.
Той си тръгна, а младата жена ме погледна въпросително, очаквайки нарежданията ми.
— Ааа… вие ли сте патологът? — опитвах се да отложа момента още малко.
— Не още — усмихна се тя. — Само дипломант. Но имам планове за бъдещето.
Кимнах. И двамата стояхме като заковани.
— Искате ли да видите тялото? — попита тя накрая.
Не. Не исках.
— Да, добре.
Подаде ми бяла престилка и влязохме през тежките летящи врати. Стаята беше малка и приличаше на операционна. Беше студено. Тялото лежеше върху маса от неръждаема стомана и изглеждаше съвсем не на място върху матовата метална повърхност. Марина включи лампите над масата и те осветиха покъртителна картина.
Видях това, което някога е било Сали Палмър. Но сега от нея не бе останало нищо. Почувствах мимолетно облекчение. След това погледнах на случая от дистанцираната позиция на лекар.
— Добре. Да започваме.
Жената бе преживяла и по-добри дни. Сипаничавото й лице бе излиняло, чертите й бяха загубили някогашните си очертания. Главата й беше наведена, сякаш носеше бремето на света на плещите си. Въпреки това в смирението й имаше благородство, сякаш приемаше участта си, колкото и нежелана да бе тя.
Статуята на неизвестна светица привлече вниманието ми още по време на черковната служба. Не мога да определя какво точно ми хареса в нея. Беше поставена върху каменна колона, грубо изсечена и дори аз можех да забележа, че скулпторът не е имал усет за пропорции. Въпреки това ми допадаше, може би защото времето беше смекчило формите, а може и поради друга, неизвестна причина. Устояла бе на вековете, бе станала свидетел на безброй радостни и трагични събития. И дълго след като всички останали щяха да потънат в забрава, тя все още щеше да стои там и да наблюдава безмълвно. Сякаш искаше да ни напомни, че всичко — и добро, и зло — отминава.
Точно сега тази мисъл ми подейства успокоително. Дори в топлата вечер старата черква беше хладна и миришеше на мухъл. Светлината минаваше през стъклописите и образуваше сини и морави петна. Старинните прозорци бяха изкривени и деформирани, стъклата им — скрепени с олово за рамките. Централната пътека беше покрита с неравни каменни плочи, излъскани от времето, а между тях имаше стари надгробни плочи. На тази до мен беше издълбан череп, а под него някой средновековен каменоделец бе издялал мрачно послание: