— Тогава по-скоро би се получил прорез като при лопатките.
— Може би е стоял зад жертвата си. Нали се сещате, за да не го изцапа кръвта.
Поклатих глава.
— Няма никакво значение. Може да е стоял зад гърба й, но и в този случай пак се е протегнал, забил е ножа и е прерязал гърлото й. Отляво надясно, защото го е направил с дясната си ръка. Иначе би трябвало да движи ножа в обратната посока, което е много неудобно. Тогава белегът върху костта щеше да има по-друга форма.
Тя замълча, очевидно обмисляше думите ми. После кимна в знак на съгласие.
— Това е страшно хитро.
Не, не беше. Просто тези неща се учат с опита.
— Защо непрекъснато казвате „той“? — сети се изведнъж Марина.
— Моля?
— Винаги говорите за извършителя на убийството, като че ли е мъж. Обаче няма свидетели, а и тялото е толкова разложено, че не могат да се открият следи от изнасилване. Просто се чудех откъде знаете, че е мъж. — Сви рамене смутено. — Само така се изразявате ли или полицията е открила нещо?
Не се бях замислял преди, но всъщност бе права. От само себе си бях приел, че убиецът е мъж. Всичко досега сочеше в тази посока — физическа сила, употребена срещу жена. Но се изненадах, че въобще не се бях замислил за това.
— Просто навик — усмихнах й се. — Обикновено такива престъпления се извършват от мъже, но в случая не знаем със сигурност.
Тя погледна костите, които така безпристрастно изследвахме до този момент.
— И аз мисля, че е мъж. И се надявам да заловят гадното копеле.
Замислих се над думите й и за малко да пропусна последното веществено доказателство. Бях огледал прешлена на силна светлина и под микроскоп и тъкмо се изправях, когато го забелязах. Малко черно петънце в най-дълбоката точка на раната, нанесена от ножа. Приличаше на загнило място, но не беше. Внимателно го остъргах.
— Какво е това? — попита Марина.
— Нямам представа.
Усетих, че ме обхваща вълнение. Каквото и да беше, нямаше друг начин да попадне там, освен ако не е било на върха на ножа, с който бе извършено убийството. Може би не беше важно.
Може би.
Изпратих го в лабораторията за спектроскопски анализ. Нямах нито апаратурата, нито познанията да го извърша сам. Започнах да правя гипсови отливки на нарезите от ножа върху костта. Ако някога оръжието на престъплението бъде открито, то ще може да се идентифицира просто като се види дали нарезите съвпадат. Това сравнение щеше да бъде решаващо и окончателно като пантофката на Пепеляшка.
Почти бях свършил. Оставаше да изчакам лабораторните резултати не само от веществото, което току-що бях открил, но и от вчерашните проби. Те щяха да ни посочат точния час на смъртта, с което моята работа приключваше. Участието ми в разкриването на убийството на Сали Палмър, която сега бях опознал много по-интимно, отколкото приживе, беше дотук. Можех да се върна към новия си живот и отново да се погреба в пущинака.
Тази перспектива не ми носеше очакваното облекчение. Или може би дори тогава осъзнавах, че няма да е толкова просто.
Тъкмо бях измил и избърсал ръцете си, когато някой почука на стоманената врата. Марина отиде да отвори и се върна с един млад полицай. Погледнах картонената кутия, която носеше, и ми премаля.
— Главен инспектор Макензи изпраща това.
Огледа се къде да я остави. Посочих му празната стоманена маса. Вече знаех какво има в кутията.
— Иска да извършите необходимите изследвания. Каза, че знаете какво има предвид — обясни той.
Кутията не изглеждаше много тежка, но полицаят се беше зачервил и задъхал от товара. Или може би се бе опитвал да сдържа дъха си. Миризмата вече се разнасяше.
Отворих кутията, а той побърза да излезе. Вътре лежеше кучето на Сали Палмър, увито в найлон. Предположих, че Макензи иска да проведа върху животното същите изследвания, които бях провел върху собственичката му. Ако е било убито, когато са я отвлекли, информацията за часа на смъртта му щеше да ни покаже кога точно е изчезнала. И колко дълго е била държана жива. Нямаше никаква гаранция, че убиецът ще постъпи по същия начин с Лин Меткаф, но може би щяхме да получим известна представа с колко време още разполагаме.
Идеята беше добра, но за съжаление нямаше как да проработи. Биохимията на организма на кучето е съвсем различна от тази на човека, затова сравнителните изследвания са безсмислени. Единственото, което можех да направя, бе да изследвам следите, оставени върху прешлените. Ако имахме късмет, можеше да се окаже, че гърлото на кучето е било прерязано със същия нож. Това надали щеше да промени хода на разследването, но така или иначе трябваше да се свърши.